Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Какво е то?

— След това никакви прескачания, никакво препускане напред. От утре ще ви разкажа моята история, като започна от началото, ще продължа през средата и ще свърша с края. Всичко поред и на точното му място. Без измами, без лъжи. Без гледане напред. Без въпроси. Без надничане на последната страница, за да видим какво става.

Имаше ли право да определя условията на нашата сделка, смятайки, че вече съм я приела? Не съвсем. Но въпреки това кимнах с глава.

— Добре. Съгласна съм.

Мис Уинтър въобще не ме погледна, когато започна разказа си.

— Живеех в Ейнджълфийлд.

Гласът й трепна, когато произнесе името, и тя задраска нервно по дланта си с несъзнателно движение.

— Бях на шестнадесет години.

Гласът й се извиси рязко; плавността на речта я напусна.

— Имаше пожар.

Думите й бяха твърди и сухи, като камъни.

— Загубих всичко.

И тогава, преди да успее да го спре, от устните й се изтръгна вик.

— О, Емелин!

Има поверие в някои култури, че името съдържа цялата мистична сила на човека. Смята се, че то трябва да е известно само на Бог, на човека, който го носи, и на много малко привилегировани. Произнасянето му, независимо дали от самия човек или от някой друг, може да предизвика нещастие. Изглежда, това беше точно такова име.

Мис Уинтър притисна с ръка устните си, но беше много късно. По мускулите под кожата й премина трепет.

Сега знаех, че съм свързана с историята. Бях се натъкнала точно на сърцевината на приказката, която бях повикана да разкажа. Това беше любов. И загуба. Какво друго можеше да предизвика болката в това възклицание, ако не загубата на близък човек? В един кратък миг проникнах зад маската от бял грим и екзотични драперии. За няколко секунди ми се стори, че виждам право в сърцето на мис Уинтър, право в мислите й. Разпознах най-дълбоката й същност: как можех да сбъркам! Та нали това бе и моята същност? Ние двете бяхме осиротели близначки. С това откритие ремъкът на историята се стегна около китките ми и моето вълнение неочаквано бе прерязано от страх като с нож.

— Къде мога да намеря писмени доказателства за този пожар? — попитах, опитвайки се да овладея чувствата си.

— В местния вестник „Банбъри Хералд“.

Кимнах и го отбелязах в бележника си.

— Въпреки че — добави тя — доказателствата там са различни от онова, което сега ще ви покажа.

Вдигнах учудено вежди.

— Елате по-близо.

Станах от стола и направих една стъпка, преполовявайки разстоянието помежду ни.

Мис Уинтър бавно вдигна дясната си ръка и протегна към мен затворения си юмрук, който беше обсипан с трикаратови скъпоценни камъни в техните подобни на нокти обкови. С движение, което говореше за огромно усилие, тя обърна ръката си и я отвори, сякаш вътре имаше скрит някакъв изненадващ подарък и тя смяташе да ми го предложи.

Но там нямаше подарък. Изненадата беше самата ръка.

Никога досега не бях виждала такава плът. Нейните побелели ръбчета и яркочервени бразди нямаха нищо общо с розовите възглавнички в основата на моите пръсти и бледата долина на дланта ми. Разтопена от пожара, плътта й бе застинала в напълно неразличим пейзаж, като място, променено завинаги от поток лава. Пръстите й не лежаха отворени, а извити като лапа от изкривената стегнатост на белязаната от рани тъкан. В средата на дланта й, белег върху белег, изгаряне върху изгаряне, имаше отпечатък като гротескна картина. Той бе разположен толкова дълбоко, че с неочаквана погнуса се запитах дали случайно не стига до костта, която би трябвало да се намира точно под него. Белегът създаваше чувството за странно закрепване на ръката в китката, отпечатъкът тежеше върху дланта й — сякаш в нея нямаше живот. Той представляваше нещо дълбоко и кръгло, запечатано завинаги, и от него по посока на палеца тръгваше къса линия.

Сега, мислейки за това, осъзнавам, че белегът наподобяваше буквата „Q“, но тогава, в шока на този неочакван и болезнен акт на разкриване, той не бе толкова ясен и ме разтърси така, както ако бях открила на някоя страница, написана на английски, непознат символ от забравен, непознат език.

Обзе ме неочаквано главозамайване и аз посегнах към стола зад мен.

— Съжалявам — чух я да казва. — Човек така свиква със собствените си страхотии, че забравя как биха изглеждали в очите на другите хора.

Седнах и постепенно тъмнината в края на полезрението ми се разсея.

Мис Уинтър затвори пръстите на своята увредена ръка, извъртя китката си и върна обсипания със смарагди юмрук в скута си. С жест, изразяващ защита, тя обви пръстите на другата си ръка около нея.