Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Отворих прозореца, протегнах ръката си и я оставих да се намокри, сетне избърсах с нея очите и лицето си. Потръпнах. Беше време за лягане.

Оставих прозореца открехнат само толкова, колкото да мога да чувам дъжда, който продължаваше да вали с монотонна, приглушена мекота. Чувах го, докато се събличах, докато четох и докато спах. Той придружаваше сънищата ми като лошо настроено радио, оставено да свири през нощта, предаващо неясен бял звук, под който се чува едва различимият шепот от чужди езици и откъслеци от непознати мелодии.

И така започнахме…

В девет часа на другата сутрин мис Уинтър изпрати да ме повикат в библиотеката.

На дневна светлина стаята бе съвсем различна. Капаците на високите прозорци бяха вдигнати и позволяваха на светлината от бледото небе да нахлуе вътре. Градината, все още мокра от снощния порой, блестеше на утринното слънце. Екзотичните растения от вътрешната страна на прозорците сякаш докосваха с листа своите по-сурови и по-мокри братовчеди зад стъклото, а деликатните рамки на стъклата изглеждаха не по-тежки и солидни от блещукащите влакна на паяжината, проснала се от клонка на клонка през алеята в градината. Самата библиотека, по-лека, не така внушителна и значително по-тясна, отколкото ми се видя предишната вечер, се появи отразена като мираж от книги в мократа зимна градина.

В пълен контраст с бледото синьо небе и млечнобялото слънце, мис Уинтър бе цялата огън и жар — едно екзотично парниково цвете в северна зимна градина. Днес тя не носеше слънчеви очила, но клепачите й бяха гримирани във виолетово, очертани с плътна очна линия в стил Клеопатра и обрамчени със същите тежки черни мигли като вчера. На ясната дневна светлина видях онова, което не бях видяла предишната вечер: в основата на пътя, който разделяше меденочервените къдрици на мис Уинтър, имаше тясна ивица от чисто бяло.

— Помните нашата уговорка, нали? — започна тя, докато аз сядах на стола от другата страна на камината. — Начало, среда и край, в правилния ред. Без измами. Без прескачане напред. Без въпроси.

Бях изморена. Спах в непознато легло, на непознато място, и се събудих от тъп, разстроен, немелодичен звук, който звънеше в главата ми.

— Започнете откъдето вие желаете — отвърнах.

— Ще започна от самото начало. Макар че началото никога не е там, където човек си мисли. Нашият живот е толкова важен за нас, че ние имаме навика да си въобразяваме, че историята му започва с нашето раждане. Първо няма нищо и после съм се родил аз… Това обаче не е така. Човешките животи не са парчета канап, които могат да бъдат откъснати от кълбото, опънати прави и поставени настрани. Семействата са като паяжина. Съединителна тъкан. Не е възможно да докоснеш една част от нея, без да причиниш вибрации в останалата. Не е възможно да разбереш една част, без да имаш усещане за цялото.

Моята история е не само моя; тя е историята на Ейнджълфийлд. Селото Ейнджълфийлд. Къщата Ейнджълфийлд. И семейство Ейнджълфийлд. Джордж и Матилд, техните деца Чарли и Изабел; децата на Изабел — Емелин и Аделин. Тяхната къща, съдби, страхове. И техният дух. Човек винаги трябва да обръща внимание на духовете, нали, госпожице Лий?

Тя ме изгледа изпитателно и остро; направих се, че не забелязах.

— Раждането не е истинско начало. Нашият живот в началото не е истински наш, той е само продължение на нечия друга история. Вземете например мен. Като ме гледате сега, бихте си помислили, че раждането ми трябва да е било нещо специално, нали? Придружено от странни поличби и предзнаменования, в присъствието на магьосници и приказни феи. Нищо подобно. Всъщност, когато съм се родила, не съм била нищо повече от второстепенна сюжетна линия.

Чувам ви как си мислите — как и откъде знам историята, която предхожда моето раждане? Какви са източниците? Откъде е дошла информацията? Добре, ще ви кажа. Откъде в дом като Ейнджълфийлд би могла да дойде каквато и да е информация? Разбира се, от прислугата. В частност от Мисус. Не че съм научила всичко директно от нейните уста. Наистина, понякога тя си припомняше миналото, докато седеше и лъскаше сребърните прибори, и изглежда, забравяше за моето присъствие. Мръщеше се, когато си сещаше за селските слухове и клюки. Събитията, разговорите и сцените се лееха от устата й и сякаш отново се разиграваха около кухненската маса. Но рано или късно историята щеше да я отведе до места, които не бяха особено подходящи за едно дете, и тя неочаквано си спомняше, че бях там, прекъсваше описанието по средата на изречението и започваше да търка и лъска ножовете с такова ожесточение, сякаш заедно с петната искаше да изтрие и миналото. Но в една къща с деца не може да има тайни. Събирах липсващите части на историята по други начини. Когато Мисус говореше с градинаря по време на сутрешния чай, се научих да интерпретирам неочакваното мълчание, което прекъсваше на пръв поглед невинните им разговори. Правех се, че не забелязвам мълчаливите погледи, които някои думи провокираха между тях. А когато си мислеха, че са сами и можеха да си говорят тайно… те всъщност не бяха сами. По този начин научих историята на моя произход. И по-късно, когато Мисус вече не беше същата жена, когато възрастта я обърка и развърза езика й, тогава нейното лъкатушене из спомените потвърди пред мен историята, за която ми трябваха години, за да я скалъпя. Това е същата тази история, която бе стигнала до мен чрез намеци, погледи и мълчание, която сега имам намерение да облека в думи за вас.