Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Мис Уинтър прочисти гърлото си и се приготви да започне.

— Изабел Ейнджълфийлд била особена.

Гласът й сякаш се изплъзна от нея и тя изненадано спря. Когато заговори отново, тонът й бе по-внимателен.

— Изабел Ейнджълфийлд била родена по време на буря.

И отново стана същото — неочаквана загуба на гласа.

Дотолкова бе свикнала да крие истината, че за нея тя бе атрофирала. Мис Уинтър направи един фалстарт, после още един. Но като талантлив музикант, който не е свирил с години и най-сетне отново е взел своя инструмент, намери верния път.

И ми разказа приказката за Изабел и Чарли.

Изабел Ейнджълфийлд била особена. Изабел Ейнджълфийлд била родена по време на буря.

Не е възможно да узнаем дали тези два факта са свързани. Но когато двадесет и пет години по-късно Изабел напуснала дома си за втори път, хората в селото си спомнили безкрайния дъжд, който валял в деня на нейното раждане. За някои това сякаш било вчера, те помнели, че докторът закъснял, възпрепятстван от преливането на реката. Други си спомнили, макар и с известно съмнение, че пъпната връв била увита около врата на бебето и щяла да го задуши, преди да се роди. Да, това била трудно раждане, защото точно в шест, когато бебето излязло и докторът позвънил на вратата, майката си отишла от този свят. Така че, ако времето било хубаво, ако докторът бил дошъл навреме, ако пъпната връв не била лишила детето от кислород, и ако майката не била умряла…

И още ако, ако, ако… Но Изабел си била Изабел, и това е всичко, което може да се каже по въпроса.

Детето, едно бяло късче ярост, било сираче, без майка. И от самото начало, изглежда, щяло да бъде и без баща. Защото баща й — Джордж Ейнджълфийлд, изпаднал в депресия. Той се заключил в библиотеката и решително отказвал да излезе оттам. Това може да изглежда прекалено; десет години брак обикновено са достатъчни да излекуват съпружеското привличане, но Ейнджълфийлд бил странен тип и това е обяснението. Той обичал жена си — раздразнителната, мързелива, егоистична и красива Матилд. Обичал я повече, отколкото обичал конете си, и дори повече от кучето си. Колкото до сина им Чарли, момче на девет години, през главата на Джордж никога не била минала мисълта дали го обича повече или по-малко от жена си, защото всъщност той никога не бил мислил за Чарли.

Загубил Матилд, почти полудял от мъка, Джордж Ейнджълфийлд прекарал целия ден в библиотеката, без да яде нищо и без да се види с някого. Прекарвал нощите си също тук, без да спи, втренчил зачервените си очи в луната. Това продължило месеци наред. Неговите бледи бузи станали още по-бледи, той отслабнал, престанал да говори. Извикали лекари специалисти от Лондон. Викарият идвал и си отивал. Кучето чезнело от липса на внимание, а когато умряло, Джордж Ейнджълфийлд дори не забелязал. Накрая на Мисус й дошло до гуша. Тя взела бебето Изабел от люлката в детската стая и го занесла долу. Минала покрай иконома, без да обръща внимание на протестите му, и влязла библиотеката, без да почука дори. Отишла до бюрото и мълчаливо сложила бебето в ръцете на Джордж Ейнджълфийлд. Сетне се обърнала и излязла, като затръшнала вратата зад себе си. Икономът понечил да влезе, смятайки да вземе детето, но Мисус вдигнала заплашително пръст и просъскала: „Да не си посмял!“ Той толкова се стреснал, че се подчинил. Прислугата в къщата се събрала пред вратата на библиотеката. Всички се споглеждали и не знаели какво ще стане. Но убедеността на Мисус била толкова силна, че ги парализирала и те не предприели нищо.

Така минал целият дълъг следобед, в края на който една от прислужниците изтичала към детското крило.

— Той излезе! Господарят излезе!

Мисус спокойно слязла долу, за да чуе какво се е случило. Слугите стояли в коридора с часове, подслушвайки на вратата и надничайки през ключалката. Отначало техният господар седял и гледал бебето с мрачно и объркано изражение на лицето. Бебето се въртяло и гукало. Когато Джордж Ейнджълфийлд чул гукането и се усмихнал в отговор, слугите удивено се спогледали, но били още по-смаяни, когато по-късно дочули приспивна песничка. Бебето заспало и настъпила тишина. Баща й, така казали слугите, не откъсвал очи от дъщеря си. После тя се събудила и започнала да плаче. Виковете й ставали все по-силни, докато накрая вратата се отворила със замах.

И там стоял моят дядо с неговото бебе в ръце. Като видял слугите, които се мотаели без работа, той ги изгледал страшно и гласът му забумтял: