Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Когато Изабел станала на пет години, домакинството се състояло само от Джордж Ейнджълфийлд, двете деца, Мисус, градинаря и пазача на дивеч.

Кучето отдавна било мъртво, а котките, наплашени до смърт от Чарли, стояли далеч от къщата и търсели убежище в градинската барака само когато времето ставало студено.

Дори Джордж Ейнджълфийлд да е забелязвал тази изолация, както и домашната оскъдица, той не съжалявал. Нали имал Изабел: тя му стигала и той бил щастлив.

Ако слугите липсвали на някого, то това бил Чарли. Без тях момчето загубило обектите на своите експерименти. И докато търсел някого, когото да нарани, очите му попаднали на сестра му — нещо, което щяло да стане рано или късно.

Чарли не можел да я накара да плаче в присъствието на баща им и тъй като тя рядко напускала стаята на Джордж, Чарли се видял в чудо. Как да я прилъже и да я измъкне далеч от него?

С примамка, решил той. Шепнейки обещания за вълшебства и изненади, Чарли повел малката Изабел през страничната врата, покрай единия край на чворестата градина, между дългите синори, извън градината с дървета, изрязани в различни геометрични форми, и по алеята с букове, водеща към гората. Там имало едно място, което Чарли познавал. Един стар, влажен коптор без прозорци — прекрасно място за тайни занимания.

Онова, което търсел Чарли, било жертва, а неговата сестричка, крачеща след него — по-малка, по-млада и по-слаба, сигурно му е изглеждала идеална. Но тя била хитра и умна и нещата не се развили точно така, както той очаквал.

Чарли навил ръкава на сестра си и прекарал парче бодлива тел, оранжева от ръжда, по бялата вътрешна страна на ръката й. Тя загледала червените капчици кръв, които се появили по протежение на ивицата, сетне обърнала очите си към него. Зелените й очи били широко отворени от изненада и изпълнени с нещо като удоволствие. Когато протегнала ръката си за телта, той й я подал автоматично. Тя навила и другия си ръкав, пробила кожата си и много прилежно издърпала жицата надолу чак до китката си. Раните били много по-дълбоки, отколкото онези, които й причинил Чарли. Изабел въздъхнала доволно и облизала кръвта си. После предложила телта на брат си и с движение му показала да навие ръкава си.

Чарли бил объркан. Но забил телта в ръката си, защото тя искала това и се разсмял през болката.

Вместо жертва, той неочаквано открил своя най-странен съучастник.

Животът за семейство Ейнджълфийлд се влачел без приеми, без ловни срещи, без прислуга и без повечето неща, които хората от тяхната класа в онези дни приемали за естествени. Те обърнали гръб на съседите си, позволили имението да се обработва от арендатори и зависели от добрата воля и честност на Мисус и на градинаря за онези връзки със света, които са необходими за оцеляването.

Джордж Ейнджълфийлд забравил за света и за известно време светът също го забравил. Но минали години и хората си спомнили за него. За всичко били виновни парите.

В околността имало и други големи къщи. И други повече или по-малко аристократични фамилии. Измежду тях имало един мъж, който се грижел добре за парите си. Той слушал най-добрите съвети, инвестирал големи суми там, където му диктувал разумът, и малки там, където рискът да загуби бил голям, но печалбата — особено висока в случай на успех. Големите суми той загубил напълно. Малките също отишли, макар и умерено. Скоро той се оказал в плачевно състояние. Отгоре на всичко имал един мързелив син прахосник и една дъщеря с дебели глезени и опулени като на кукумявка очи. Нещо трябвало да се направи.

Джордж Ейнджълфийлд не се виждал с никого, така че не получавал финансови съвети. Когато адвокатът му изпращал препоръки, той не им обръщал внимание, а когато банката му изпращала писма, не отговарял. Като последица от това парите на Ейнджълфийлд, вместо да се харчат в преследването на една сделка след друга, си стояли на топло в банката и се умножавали.

Парите обаче не си мълчат. Тръгнали слухове, че е богат.

— Нямаше ли Джордж Ейнджълфийлд син? — попитала жената на почти разорения съсед. — На колко трябва да е станал вече? На двадесет и шест може би?

И ако не синът за тяхната Сибил, тогава защо не момичето за Роланд? — мислела си жената. Вече трябва да е станала на възраст за женене. Всеизвестно било, че баща й е луд по нея; значи тя нямало да дойде с празни ръце.

— Времето е чудесно за пикник — заявила тя, а мъжът й не могъл да открие връзката, както често се получава при съпрузите.