Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Седнах.

— Не ви обвинявам в нищо… — започнах благо, но тя мигновено ме прекъсна.

— Не бъдете толкова учтива. Ако има нещо, което не мога да търпя, то това е учтивостта.

Челото й се набръчка, а едната й вежда се вдигна над ръба на очилата. Приличаше на черна дъга, която нямаше нищо общо с естествена човешка вежда.

— Учтивост. Ето поне една добродетел за бедния човек, ако изобщо съществува такава. Бих искала да знам кое е толкова възхитително в безобидността? В края на краищата тя се постига лесно. Човек не се нуждае от специален талант, за да бъде учтив. Напротив, да бъдеш мил е нещото, което ти остава, когато си се провалил във всичко останало. Хората с амбиции не дават пукната пара за онова, което другите мислят за тях. Трудно мога да си представя, че Вагнер е губил съня си, защото се е тревожил, да не би да е наранил нечии чувства. Но той е бил гений.

Гласът й се лееше безжалостно, безмилостно, припомняйки миг подир миг за гения и неговия близък другар, себичността, а докато говореше, гънките на шала й изобщо не помръднаха. Тя сигурно бе направена от стомана.

Най-накрая мис Уинтър реши да завърши лекцията си с думите:

— Учтивостта е добродетел, която никога не съм притежавала, нито съм оценявала у другите. Няма нужда се занимаваме с нея — и с вид, че е казала последната дума по този въпрос, тя спря.

— Вие повдигнахте темата за лъжата — осмелих се да кажа аз. — Това е нещо, с което бихме могли да се занимаем.

— В какъв смисъл? — през тъмните стъкла можех да видя само движението на миглите й. Те трептяха около очите й като дългите крачета на паяк.

— Дали сте деветнадесет различни версии за живота си на журналистите през последните две години. Това са само онези, които открих при едно бързо преглеждане. Има много повече. Вероятно стотици.

Тя сви рамене.

— Такава ми е работата. Аз съм разказвачка на приказки.

— Аз съм биограф. Работя с фактите.

Мис Уинтър поклати глава и твърдите къдрици се разклатиха като една.

— Колко ужасно скучно! Не бих могла да бъда биограф! Не мислите ли, че човек може да каже истината много по-добре чрез една приказка?

— Не и в историите, които сте разказали на света досега.

Мис Уинтър си позволи едно кимване.

— Госпожице Лий — започна тя. Гласът й беше по-тих. — Имах си причини да създам димна завеса около миналото си. Тези причини, уверявам ви, вече не са валидни.

— Какви причини?

— Животът е тор.

Аз премигах.

— Мислите, че това, което казвам, е странно, но е истина. Целият ми живот и всичкият опит, който имам, събитията, които са ми се случили, хората, които съм познавала, спомените, мечтите, фантазиите ми, онова, което някога съм прочела, всичко е захвърлено върху купчината боклук, където с течение на времето изгнива и се превръща в тъмна, богата, органична тор. Процесът на клетъчно разпадане прави тази маса хомогенна, неразпознаваема. Другите хора го наричат въображение. Аз мисля за нея като за купчина тор. Така че често вземам една идея, посаждам я в торта и чакам. Тя се храни с черния боклук, какъвто обикновено е животът, взема сили и енергия от него. Покълва, пониква. Пуска корени. Произвежда филизи. И така нататък, и така нататък, докато един хубав ден имам своята история, или приказка, или роман.

Кимнах, защото аналогията ми хареса.

— Читателите — продължи мис Уинтър — са глупаци. Те вярват, че всичко написано е автобиографично. И то в известен смисъл си е точно така, но не по начина, по който те го мислят. Животът на писателя се нуждае от време, за да изгние, преди да може да се използва за наторяване на някаква измислица. Трябва да му се позволи да се разложи. Ето защо не можех да позволя на журналисти и биографи да тършуват в миналото ми, да вадят парченца от него, консервирайки ги чрез свои думи. За да напиша моите книги, трябваше миналото ми да бъде оставено на мира, за да може времето да си свърши работата.

Обмислих въпроса и тогава попитах.

— И какво се е случило сега, че да промени нещата?

— Остарях. Болна съм. Съберете тези два факта заедно и какво ще получите? Краят на историята, така мисля.

Прехапах устната си.

— А защо не напишете книгата сама?

— Много дълго я отлагах. И освен това кой ще ми повярва? Прекалено често вих като вълк, нали? Аз съм лъжливото овчарче.

— Възнамерявате ли да ми кажете истината?

— Да — отговори тя, но аз долових колебанието в гласа й, въпреки че то продължи само част от секундата.

— И защо искате да я разкажете точно на мен?