Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Натиснах звънеца. Звънът му се разнесе странно беззвучно във влажния въздух. Докато чаках, наблюдавах небето. Студът се промъкна през подметките на обувките ми и аз натиснах звънеца отново. Все още никой не идваше. Тъкмо щях да позвъня за трети път, когато подскочих от изненада, понеже без какъвто и да е звук вратата се отвори.

Жената на прага ми се усмихна някак служебно и се извини, че ме е накарала да чакам. На пръв поглед изглеждаше съвсем обикновена. Късата й спретната коса имаше същия цвят като кожата, очите й не бяха нито сини, нито сиви, нито зелени. Въпреки това не липсата на цвят, а липсата на израз ги правеха да изглежда празни. Предположих, че ако имаше някаква топлинка от емоция в тях, биха могли да заблестят от живот; освен това, когато отговори на погледа ми с поглед, ми се стори, че поддържа своята безизразност с преднамерено усилие.

— Добър вечер — казах. — Аз съм Маргарет Лий.

— Биографката. Очакваме ви.

Какво е онова, което позволява на човешките същества да виждат зад преструвките на другите? Защото в този миг аз съвсем ясно осъзнах, че тя бе загрижена. Вероятно емоциите имат мирис или вкус; вероятно ги предаваме на другите хора, без дори да го осъзнаваме, чрез вибрациите във въздуха.

Както и да ставаше тази обмяна на чувства, знаех с абсолютна сигурност, че не я тревожех лично аз, а само фактът, че бях дошла и че бях непозната.

Тя ме въведе вътре и затвори вратата зад мен. Ключът се преобърна в ключалката без звук, нямаше го дори издайническото скърцане.

Застанала в коридора, облечена с палтото си, за пръв път осъзнах най-странното на това място. Къщата на мис Уинтър беше съвсем тиха.

Жената ми съобщи, че се казва Джудит и че е икономка. Попита как е минало пътуването ми и ме уведоми за часовете на хранене и за най-подходящото време да се ползва топлата вода. Устата й се отваряше и затваряше; веднага след като думите се отронеха от устните й, те биваха задушени от плаща на тишината, който ги поглъщаше. Същата тишина поглъщаше и нашите стъпки, както отварянето и затварянето на вратите, докато тя ме водеше през трапезарията, гостната, музикалната стая.

Тишината не се дължеше на магия, причината бяха меките мебели. Диваните бяха отрупани с кадифени възглавници; имаше тапицирани столове, кресла и лежанки; на стените висяха килими и гоблени, които бяха нахвърляни дори върху тапицираните мебели. На пода имаше килими, върху всеки килим имаше други килимчета. На прозорците висяха дамаски, те покриваха и стените. Точно както попивателната попива мастилото, така всичката тази вълна и кадифе поглъщаха звука. Разликата беше само в това, че докато попивателната попива само излишното мастило, тъканите в тази къща поглъщаха всяка дума, която произнасяхме.

Следвах икономката. Завивахме наляво и надясно, наляво и надясно, качихме се и слязохме по стълби, докато напълно се обърках. Бързо загубих всякакво чувство за ориентация, за това, как нагънатата вътрешност на къщата съответства на външния й план. Предположих, че с течение на годините къщата е била променяна, било е добавяно тук и там; вероятно бяхме в някое крило или разширение, което не се вижда отпред.

— Ще му хванете цаката — произнесе устата на икономката, виждайки изражението ми, а аз я разбрах, сякаш четях по устните й. Накрая завихме от една междинна площадка и спряхме. Тя отключи една врата, която се отвори към всекидневна. От нея водеха още три врати.

— Банята — каза жената, отваряйки едната от тях, — спалнята — отваряйки другата, — и кабинетът.

Стаите бяха натъпкани с възглавнички, завеси и килими, както и останалата част от къщата.

— Къде ще се храните — в трапезарията или тук? — попита тя, показвайки малка маса до прозореца с един-единствен стол пред нея.

Не знаех дали храненето в трапезарията означава да ям заедно с домакинята, и понеже не бях сигурна за положението си в тази къща (дали бях гост или наемен работник?) се поколебах, чудейки се как е по-учтиво — да приема или да откажа. Отгатвайки причината за моята несигурност и колебание, икономката добави, но аз долових, че се опита да преодолее навика си да бъде сдържана.

— Мис Уинтър винаги се храни сама.

— Тогава, ако за вас ще бъде все едно, ще се храня тук.

— Ще ви донеса сандвичи и супа веднага. Сигурно сте гладна след пътуването с влака. Имате всичко необходимо да си правите чая и кафето тук — тя отвори бюфета в ъгъла на спалнята, за да ми покаже чайник и други принадлежности и дори малък хладилник.