Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Това ще ви спести тичането до кухнята — обясни, като ми подхвърли една засрамена усмивка, с която сякаш искаше да се извини, че не ме иска в своята кухня.

После ме остави да разопаковам багажа си.

Трябваше ми само една минута, за да извадя малкото дрехи, книги и тоалетни принадлежности, които носех със себе си. Бутнах чая и кафето встрани и ги замених с пакет какао, който бях взела от къщи. Сетне имах достатъчно време, преди икономката да се върне с една табла, да пробвам високото антично легло — то бе така щедро отрупано с възглавници, че дори под дюшека да имаше няколко грахови зърна, не бих разбрала това.

— Мис Уинтър ви кани в библиотеката в осем часа.

Тя направи всичко възможно това да прозвучи като покана, но аз разбрах и нямах никакво съмнение, че беше заповед.

Дали по щастлива случайност или благодарение на късмета си, не мога да кажа, но намерих пътя до библиотеката цели двадесет минути по-рано, отколкото ми бе заповядано. Това не беше проблем. Какво по-добро място за убиване на времето от една библиотека? А за мен нямаше по-добър начин да опозная някого чрез избора и отношението му към книгите.

Първото ми впечатление от стаята бе като цяло и тя ме удиви с подчертаната си разлика с останалата част от къщата. Другите стаи бяха претъпкани с труповете на задушени думи: тук можеше да се диша. Вместо от тъкани, тази стая бе направена от дърво. Имаше под от дъски, дървени капаци на високите прозорци, а стените бяха опасани със солидни дъбови рафтове.

Стаята беше висока, много по-дълга, отколкото широка. От едната страна се извисяваха арките на пет прозореца, които стигаха от тавана почти до пода; в основата им бяха монтирани места за сядане. Срещу тях имаше пет еднакво оформени огледала, поставени така, че да отразяват пейзажа отвън, но тази вечер те отразяваха само гравираните панели на капаците, богато украсени с резби. Рафтовете се простираха от стените навътре в стаята, образувайки дълги коридори; във всеки от тях на малка масичка бе поставена кехлибареножълта лампа с абажур. С изключение на огъня в камината в най-далечния ъгъл на стаята това бе единственото осветление и то създаваше меки, топли езерца от светлина, в чиито краища редиците от книги се стопяваха в тъмнина.

Бавно се придвижих към центъра на стаята, оглеждайки нишите от дясно на ляво. Още при първия си бегъл поглед открих, че кимам одобрително. Това бе една отлична и добре поддържана библиотека. Категоризирана, подредена по азбучен ред и чиста, това беше библиотеката, която бих събрала сама за себе си. Всички мои любимци бяха тук заедно с голям брой редки и ценни томове, както и по-обикновени, многократно прелиствани и зацапани екземпляри. Не само „Джейн Еър“, „Брулени хълмове“ и „Жената в бяло“, но и „Замъкът на Отранто“ 7 7 Готически роман от Хорас Уолпол (1717–1797, изд. 1765 г. — Б.пр. , „Тайната на лейди Одли“ 8 8 Роман от Мери Елизабет Брайдън, изд. 1862 г., направени са 7 филмови версии и мюзикъл по него — Б.пр. , „Призрачната невяста“ 9 9 Готически хорър разказ от Уилям Ейнсуърт — Б.пр. . Бях развълнувана да мина покрай Доктор Джекил и мистър Хайд 10 10 Роман от Робърт Луис Стивънсън, изд. 1886 г. — Б.пр. , която бе толкова рядка, че баща ми дори не вярваше в съществуването й.

Възхищавайки се на богата колекция от книги на мис Уинтър, аз четях заглавията им по пътя си към камината. В последната ниша отдясно една по-особена група лавици изпъкваше и се забелязваше от известно разстояние: вместо меките, доминиращи главно в кафяво гърбове на по-старите книги, тази поредица блестеше със сребристосини, чаено зелени и розово-бежови корици от последните десетилетия. Това бяха единствените съвременни книги тук. Собствените произведения на мис Уинтър. Като се започне от най-ранните заглавия на най-горната лавица и се стигне до последните романи на най-долната, всяко произведение бе представено във всичките му различни издания и дори в преводите на различни езици. Не видях „Тринайсетте приказки“ — книгата със сбърканото заглавие, която прочетох в нашата книжарница, но под другото й заглавие като „Приказки за промяната и отчаянието“ имаше поне дузина различни екземпляри. Избрах си една от най-новите й книги. На първата страница възрастна монахиня пристига в малка къща в покрайнините на неизвестен град, който, изглежда, бе в Италия; тя е въведена в стая, където един надут млад мъж, за когото се подразбира, че е американец или англичанин, я поздравява с известна изненада. (Обърнах страницата. Още първото изречение ме привлече така, както всеки път, когато отворех книга на Вида Уинтър, и аз, без да се замисля, продължих да чета с нетърпение и любопитство.) Младият мъж първоначално не разбира онова, което читателят вече е разбрал: че посетителката му е дошла с важна мисия, която ще промени живота му по начин, по който нито е очаквал, нито е предвиждал. Тя започва своето обяснение и го прави търпеливо (обърнах страницата; бях забравила и библиотеката, и мис Уинтър, бях забравила дори себе си), докато той се отнася с нея със снизходителното лекомислие на младостта…