Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

И тогава нещо проникна през четенето и ме откъсна от книгата. Едно жилещо усещане в основата на врата. Някой ме наблюдаваше.

Чувала съм от много хора, че усещането в основата на врата не е необичаен феномен; на мен обаче ми се случваше за пръв път. Както при повечето самотни хора, моите сензори са изключително фино настроени към присъствието на други лица и аз съм свикнала да бъда повече невидим шпионин в една стая, отколкото да бъда шпионирана. Сега бях сигурна, че някой ме наблюдава и не само това — бях наблюдавана от известно време. От колко ли време това усещане, което не можеше да бъде сбъркано, ме бе гъделичкало? Припомних си последните няколко минути, опитвайки се с помощта на спомена, свързан с книгата, която четях, да установя момента, в който се бе появило усещането. Не беше ли когато монахинята започна да говори на младежа? Или когато той я въведе в къщата? Или още по-рано? Без да помръдна нито едно мускулче на лицето си, с глава, наведена над книгата, въпреки че не виждах нищо от написаното, аз се опитвах да си спомня.

И тогава осъзнах.

Бях го почувствала още преди да отворя книгата. Понеже се нуждаех от един миг, за да се възстановя, обърнах страницата и продължих да се преструвам, че чета.

— Не можете да ме заблудите.

Властно, театрално, съдийски.

Нямаше какво да направя, освен да се обърна и да я погледна.

Външността на Вида Уинтър не бе предназначена да бъде скривана. Тя бе древна кралица, магьосница или богиня. Силната й фигура се издигаше величествено сред изобилието от пухени морави и червени възглавници. Около раменете й се спускаха гънките на тюркоазнозелена дреха, която обвиваше тялото й, без да омекотява твърдостта на конструкцията й. Яркочервената й коса бе подредена в сложна прическа от къдрици, масури и охлювчета. Лицето й — сложно прорязано с бръчки като карта, беше напудрено с тебеширено бяло и завършваше с дръзко алено червило. Ръцете й лежаха в скута и представляваха грозд от рубини, смарагди и бели кокалести пръсти; само ноктите й, изрязани ниско и квадратно като моите собствени и без лак, изпъкваха и привличаха вниманието. Бяха неуместни и нелепи.

Онова, което ме порази повече от всичко, бяха слънчевите й очила. Не можех да видя очите й, но тъй като си спомнях нечовешко зелените ириси от билборда, ми се струваше, че тъмните стъкла сякаш имаха силата на прожектор: имах усещането, че през тях тя прониква през кожата ми и стига право в душата ми.

Аз придърпах един воал върху себе си, маскирах се в неутралност, скрих се зад моята външност.

За един миг си помислих, че мис Уинтър се изненада, че не бях прозрачна, че не можеше да вижда през мен. Но моята домакиня се съвзе бързо, много по-бързо от мен.

— Много добре — рече язвително тя, а усмивката й бе предназначена повече за нея, отколкото за мен. — Да говорим по работа. От вашето писмо разбрах, че имате резерви по отношение на поръчката, която ви предложих.

— Ами, да… това е…

Тя продължи, сякаш въобще не бе забелязала, че я прекъснах.

— Бих могла да предложа увеличение на месечната заплата и на крайния хонорар.

Облизах устните си, търсейки точните думи. Преди да успея да проговоря, тъмните очила на мис Уинтър подскочиха нагоре и надолу, обхващайки моят равен кафяв бритон, правата ми пола и морскосиня жилетка.

— Но паричният интерес не е в природата ви. Колко старомодно — тонът беше сух. — Писала съм за хора, които не обръщат внимание на парите, но никога не съм очаквала, че ще срещна някой такъв — тя се облегна на възглавниците. — Освен това стигнах до заключението, че трудностите в живота се отразяват върху почтеността. Хора, чийто живот не е балансиран от здравословната любов към парите, страдат от ужасяваща мания по отношение на личната си почтеност и честност.

Тя махна с ръка, пренебрегвайки думите ми, преди още да са излезли от устата ми.

— Вие се страхувате да се заемете с една авторизирана биография, защото се опасявате, че ще се наложи да направите компромис с независимостта си. Подозирате, че ще искам да упражня контрол върху съдържанието на завършената книга. Запозната сте с факта, че в миналото съм отблъсквала биографи, и се чудите какво ме е накарало сега да променя мнението си. И отгоре на всичко — отново тъмният поглед зад слънчевите очила — се страхувате, че имам намерение да ви лъжа.

Отворих уста да протестирам, но открих, че няма какво да кажа. Тя беше права.

— Виждате ли? Нямате какво да кажете, нали? Затруднена сте да ме обвините, че искам да ви излъжа? Хората не обичат да се обвиняват едни други в лъжа. И, за Бога, моля ви, седнете.