Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Мис Уинтър направи пауза.

— Знаете ли, през последния четвърт час и аз си задавам същия този въпрос. Какъв човек сте вие, госпожице Лий?

Закрепих маска на лицето си, преди да й отговоря.

— Аз съм помощник-продавачка. Работя в антикварна книжарница. Любител биограф. Подозирам, че сте прочела есето ми за братята Ландиер?

— Не ми казвате особено много, нали? Ако ще работим заедно, ще трябва да знам малко повече за това, коя сте вие. Не мога да разкрия тайните от живота си на човек, когото въобще не познавам. Така че разкажете ми за себе си. Кои са любимите ви книги? За какво мечтаете? Кого обичате?

За миг се почувствах прекалено обидена, че да отговоря.

— Е, хайде де! Отговорете ми! За Бога! Аз съм тази, която приема един чужд човек да живее под покрива си, нали? Една непозната да работи за мен. Това не е разумно. Кажете ми, вярвате ли в духове?

Ръководена от нещо по-силно от разума, аз се надигнах от стола.

— Какво правите? Къде отивате? Стойте, почакайте!

Правех крачка подир крачка, опитвайки се да не хукна, внимавайки за ритъма на краката си, които потропваха по дъсчения под, докато тя викаше по мен с глас, в който се съдържаше лека нотка на паника.

— Върнете се! Ще ви разкажа една история! Една чудесна приказка.

Не спрях.

— Имало едно време една къща, която била обитавана от дух…

Стигнах до вратата. Пръстите ми обхванаха дръжката.

— Имало едно време една библиотека…

Отворих вратата и почти бях направила крачка в празното пространство, когато с глас, одрезгавял от нещо, което приличаше на страх, тя произнесе думите, които ме спряха.

— Имало едно време две близначки…

Изчаках, докато думите спряха да звънят във въздуха, и тогава, противопоставяйки се на самата себе си, погледнах назад. Видях задната част на главата й, а ръцете й — вдигнати и треперещи — скриваха лицето й.

Направих експериментално една крачка обратно в стаята. При звука на стъпките ми медените къдрици трепнаха.

Бях изумена. Застинах от удивление. Очилата бяха изчезнали. Две зелени очи, ярки като стъкло и точно толкова истински, ме гледаха с нещо като молба. За момент отвърнах на погледа й. Сетне един треперещ глас, глас, който беше и не беше на Вида Уинтър, произнесе:

— Госпожице Лий, защо не седнете, моля.

Притеглена от нещо, което бе извън силите ми и на което не можех да се противопоставя, аз приближих до стола и седнах.

— Не ви обещавам нищо — казах.

— Не съм в положение да изисквам каквито и да е обещания — дойде отговорът, произнесен с тих глас.

Примирие.

— Защо избрахте точно мен? — попитах отново и този път тя отговори.

— Заради биографията ви за братя Ландиер. Защото познавате света на роднините.

— И ще ми кажете истината?

— Ще ви кажа истината.

Думите бяха напълно недвусмислени, но аз усетих трепета, който ги подкопаваше. Тя имаше намерение да ми каже истината; не се съмнявах в това. Беше решила да разкаже всичко. Само че просто сама не си вярваше, че ще го направи. Нейното обещание за честност бе направено по-скоро да убеди нея самата, отколкото мен, и тя чуваше липсата на доверие в сърцето си толкова ясно, колкото и аз.

Така че направих едно предложение.

— Ще ви попитам три неща. Неща, които са предмет на публично регистриране. Когато си тръгна оттук, ще бъда в състояние да проверя онова, което сте ми казали. Ако открия, че сте ми казали истината, ще приема.

— Аааа, правилото на тройката… Магическото число. Три опита, преди принцът да спечели ръката на прекрасната принцеса. Три желания, предложени на стария рибар от златната рибка, за да я пусне. Три мечки за Златокоска и Три сърдити козлета. Госпожице Лий, ако ми бяхте задали два или четири въпроса, може би щях да успея да ви излъжа, но три…

Измъкнах химикалката от навитата спирала на бележника си и го отворих. Тя преглътна.

— Сигурна ли сте, че това е най-добрият начин за работа? Бих могла да ви разкажа приказката за един дух — твърде добра история, повярвайте, щом аз ви го казвам. Този начин може да се окаже подходящ, за да стигнете до сърцевината на нещата…

Поклатих глава.

— Кажете ми името си.

Купчинката от кокалчета и рубини в скута й се разшава; камъните проблеснаха на светлината на огъня.

— Името ми е Вида Уинтър. Преминах през всички задължителни и необходими правни процедури, за да получа правото да се наричам така законно и честно. Онова, което вие искате да узнаете, е името, с което бях известна преди. Това име бе…