Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Докато четях книгите на Вида Уинтър по цял ден и по цяла нощ, когато спях с разпръснати около мен книги, когато сънят ми беше без сънища и преминаваше като миг, за да се събудя и отново да чета — тогава загубената радост от четенето се върна при мен. Мис Уинтър възвърна у мен девствеността на начинаещия читател, тя ме плени и очарова с историите си.

От време на време баща ми чукаше на вратата в горния край на стълбите. Гледаше ме втренчено. Сигурно съм имала онзи замаян поглед, който човек придобива след усилено четене.

— Няма да забравиш да ядеш, нали? — питаше той, като ми оставяше храна и литър мляко.

Бих искала да остана в моята стая с тези книги завинаги. Но ако щях да ходя в Йоркшир, за да се срещна с мис Уинтър, имаше и още нещо, което трябваше да свърша. Прекъснах четенето за един ден и отидох в библиотеката. В стаята за периодичен печат прегледах всяка страница от всички национални вестници, излизали в дните непосредствено след публикуването на най-новия роман на мис Уинтър. За всяка нова книга тя канеше голям брой журналисти в един хотел в Харогейт, където се срещаше с тях един по един и им даваше (поотделно) онова, което наричаше своята житейска история. Трябва да имаше дузини такива истории, а може би стотици. Намерих половин дузина, без много да се ровя.

След публикуването на „Между и помежду“ тя беше незаконната дъщеря на свещеник и учителка; след една година, след излизането на „Натрапчиви мисли“, в същия вестник тя разказваше, че била избягалото дете на парижка куртизанка. След „Куклено шоу“ в различните вестници се бяха появили няколко различни истории — че била сираче, отгледано в швейцарско сиропиталище, че била улично дете от покрайнините на Инст Енд, или единственото момиче в семейство с десет буйни момчета, което било малтретирано и задушавано от тях. Особено много харесах онази история, в която тя, след като случайно била разделена със своите родители — шотландски мисионери в Индия, заработвала прехраната си по улиците на Бомбай, като разказвала приказки. Това били истории за борови дървета, които миришели като най-свеж кориандър, за планини, по-прекрасни и от Тадж Махал, за саздърма от агнешки дреболии, която е по-вкусна от всяка пакора 6 6 Индийско зеленчуково ястие, включващо чушки, картофи, лук, броколи, всичко нарязано на шайби. — Б.пр. , продавана по уличните ъгли, и за гайди. О, звукът на гайдите! Той бил толкова прекрасен, че не подлежал на описание. Когато много години по-късно успяла да се върне в Шотландия — страната, която била напуснала като дете, — била жестоко разочарована. Боровите дървета въобще не миришели на кориандър. Снегът бил студен. Саздърмата била безвкусна. А колкото до гайдите…

Иронично и сантиментално, трагично и сериозно, комично и свенливо всяка една от тези истории беше истинско миниатюрно произведение на изкуството. За друг тип писател те можеше да бъдат върхът на постижението; за Вида Уинтър те бяха просто дребни, незначителни истории за изхвърляне.

Мисля си, че никой не би сбъркал да ги вземе за истина.

Денят преди заминаването ми беше неделя и аз прекарах следобеда в къщата на родителите си. Тук нищо не се беше променило; вълкът само с едно духане щеше да я превърне в отломки.

Майка ми се усмихваше с вечната си пресилена усмивка и говореше оживено, докато пиехме чай. Градината на съседите, ремонтът на улиците в града, новият парфюм, от който получила обрив. Лек, празен, нищо не означаващ разговор, предназначен да задържи мълчанието в ъгъла; мълчанието, в което живееха нейните демони. Това бе добро представление: нищо не разкриваше, че тя едва издържа да живее в тази къща, че най-дребното и неочаквано събитие й причинява мигрена, че не може да прочете и една книга, страхувайки се от чувствата, които ще открие в нея.

Баща ми и аз изчакахме, докато мама отиде да налее пресен чай, преди да заговорим за мис Уинтър.

— Това не е истинското й име — казах му аз. — Ако беше, много лесно можеше да се направи разследване. Но всеки, който се е опитал, се е предал поради липсата на информация. Никой не знае нищо, дори най-простия факт за нея.

— Наистина любопитно.

— Изглежда, сякаш е дошла от нищото. Сякаш преди да стане писател, въобще не е съществувала. Сякаш е измислила самата себе си едновременно с излизането на първата й книга.

— Знаем какво е избрала за литературен псевдоним. Това трябва да ни разкрие нещо — предложи баща ми.

— Вида. От „вита“. На латински значи живот. Макар че не мога да престана да мисля за френското значение на думата.