Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Татко се откъсна от мислите си.

— Отчасти защото е първото издание на първата книга на най-известния жив писател на английски език. Но главно защото е дефектна. Всяко следващо издание се нарича Приказки за промяната и отчаянието. Никъде не се споменава тринадесет. Щом си я прочела, значи си забелязала, че приказките са само дванадесет.

Кимнах.

— Най-вероятно първоначалният замисъл е бил да са тринадесет, но явно са написани само дванадесет. Сигурно е станало объркване и книгата е била отпечатана с оригиналното заглавие, но само с 12 приказки в нея. Трябвало да бъде бракувана.

— Но твоят екземпляр…

— Се е промъкнал случайно в мрежата. Една партида е била изпратена по погрешка в книжарница в Дорсет, където един купувач си купил книга, преди да пристигне съобщението да ги опаковат и да ги върнат обратно в печатницата. Тридесет години по-късно той осъзнал, че книгата може да представлява ценност, и я продал на колекционер. Имуществото на този колекционер бе разпродадено на търг през септември и аз я купих. С приходите от Авиньонската сделка.

— От Авиньонската сделка? — бяха необходими цели две години, за да оформи и завърши тази сделка. Тя бе един от най-големите и доходни успехи на татко.

— Ти си сложи ръкавиците, нали? — попита глуповато той.

— За кого ме взимаш?

Баща ми се усмихна, преди да продължи.

— И всички тези усилия за нищо.

— Какво искаш да кажеш?

— Да се бракуват всички тези книги заради едно сбъркано заглавие! А хората все още продължават да я наричат тринайсет приказки, макар че вече половин век я публикуват под другото заглавие.

— И защо така?

— Ето какво прави комбинацията от слава и тайнственост. При наличието на толкова оскъдна информация за автора, фактът, че първото издание на книгата е върнато и бракувано, придобива по-голяма важност, отколкото всъщност има. Става част от нейната митология. Тайната на тринайсетата приказка. Това дава на хората храна за спекулации и въображение.

Настъпи кратка тишина. След това, насочвайки погледа си някъде в пространството, каза съвсем тихо, но така, че да мога да чуя думите или да не им обърна внимание (това бе оставено на моя избор):

— А сега и биография… Колко неочаквано.

Спомних си писмото. Страхът ми, че на авторката му не може да се вярва. Спомних си настоятелността в думите на младия мъж: „Кажете ми истината“. Спомних си книгата тринайсет приказки, които ме завладяха още с първите си думи и ме държаха в плен цяла нощ. Исках отново да бъда неин заложник.

— Не знам какво да правя — казах на баща си.

— Това е по-различно от онова, което си правила досега. Вида Уинтър е жив човек. Ще интервюираш, а няма да се ровиш в архивите.

Кимнах.

— Но ти искаш да опознаеш човека, написал тринайсет приказки.

Отново кимнах.

Баща ми сложи ръце на коленете си и кимна. Той знаеше какво е да четеш. Как четенето те грабва и те прави свой роб.

— Кога иска да отидеш?

— В понеделник — отговорих.

— Ще те закарам на гарата, може ли?

— Благодаря. И…

— Да?

— Може ли да си взема няколко свободни дни? Длъжна съм да прочета повече, преди да се появя там.

— Да — отвърна той с усмивка, която не скриваше тревогата му. — Разбира се.

Тогава последва най-славното време в моя живот на възрастна. За пръв път на нощното ми шкафче имаше купчина нови книги с лъскави корици, купени от обикновени книжарници. Между и помежду от Вида Уинтър; Удвоеното е завинаги от Вида Уинтър, Натрапчиви мисли от Вида Уинтър; Извън дъгата от Вида Уинтър; Правилата на нещастието от Вида Уинтър; Рожденичката от Вида Уинтър; Куклено шоу от Вида Уинтър. Кориците, всички от един и същи художник, грееха с топлина и сила: кехлибарено жълто и алено червено, златно и тъмновиолетово. Купих си дори още едни „Приказки за промяната и отчаянието“. Корицата изглеждаше гола без думата тринайсет, което правеше екземпляра на баща ми толкова ценен. Бях го върнала обратно в скрина.

Когато четете непознат автор, винаги се надявате да откриете нещо специално. Книгите на мис Уинтър ми доставиха същия трепет, който изпитах, когато открих дневниците на братя Ландиер. Но сега той беше много по-силен. Аз винаги съм била читател; чела съм през всеки период от живота си и не е имало момент, когато четенето да не ми е доставяло най-голяма радост и удоволствие. И все пак влиянието му през съзнателните ми години на възрастна и като дете беше различно. Все още вярвам в приказки. Все още се самозабравям, когато съм по средата на някоя хубава история. И въпреки това сега не е същото. Трябва да кажа, че за мен книгите са най-важното нещо на света. Онова, което не мога да забравя, е, че имаше време, когато те бяха едновременно по-банални, но и по-съществени от всичко останало. Когато бях дете, за мен книгите бяха всичко. Така че в мен живее и винаги ще живее един носталгичен копнеж по загубеното удоволствие от четенето на книги. Това не е онзи копнеж, който очаквате някога да бъде удовлетворен.