Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Чиста, бяла страница.

Прелистих я напред, после назад. Нищо.

Нямаше тринайсета приказка.

В главата ми неочаквано нахлу вълна от кръв като гмурналия се в дълбокото плувец, когато изплува прекалено бързо на повърхността.

Отделните части от стаята постепенно се върнаха пред погледа ми и се настаниха по местата си една по една. Чаршафите, книгата в ръката, лампата, която все още светеше бледо на утринната светлина, промъкваща се през тънките завеси.

Денят започваше. Бях чела цялата нощ. Нямаше тринайсета приказка.

В магазина баща ми седеше на бюрото, хванал главата си в ръце. Той ме чу да слизам по стълбите и вдигна поглед. Лицето му беше побеляло.

— Какво се е случило? — втурнах се уплашено към него.

Той беше толкова стреснат, че не можеше да говори; ръцете му се вдигнаха в жест на отчаяние, преди да ги сложи бавно върху ужасените си очи. При това простена.

Ръката ми понечи да легне на рамото му, но аз нямам навика да докосвам хората, така че вместо върху него тя падна върху жилетката, която бе окачил на облегалката на стола.

— Може ли да направя нещо за теб? — попитах го.

Когато заговори, гласът му беше слаб и треперещ.

— Трябва да се обадим в полицията. Веднага. На минутата.

— В полицията ли? Защо? Татко, какво се е случило?

— Кражба — прозвуча като края на света.

Аз се огледах из книжарницата. Всичко си бе подредено и на мястото. Чекмеджетата на бюрото не бяха изтръгнати, по лавиците не бе тършувано, прозорците не бяха счупени.

— Скринът — продума той и едва тогава започнах да разбирам.

— Тринадесет приказки — произнесох спокойно. — Горе са, в моята стая. Аз ги взех.

Баща ми ме погледна. Изражението му бе смесица от облекчение, абсолютно объркване и изненада.

— Ти си ги взела?

— Да.

— Ти си ги взела?

— Да — /ях напълно объркана. Непрекъснато вземах книги от книжарницата, той знаеше това.

— Но Вида Уинтър…?

Тогава осъзнах, че трябва да дам някакво обяснение, защото аз четях стари романи. Причината е проста: предпочитам уместен край. Сватби и смърт, благородни саможертви и чудотворни възстановявания, трагични раздели и безнадеждни срещи, грандиозни падения и сбъднати мечти; тези събития според мен са предпоставка за край, който си заслужава да прочетеш. Те обикновено се случваха след авантюри, приключения, опасности, но всичко завършваше добре. Такъв край може да се намери обикновено в старите романи, а не в новите, така че аз четях стари.

Съвременната литература за мен е един малко познат свят. По време на всекидневните ни разговори баща ми често ми дърпаше ушите на тази тема. Той четеше колкото мен, но много по-нашироко и аз дълбоко уважавам неговото мнение. Описваше ми с точни, премерени думи прекрасната самота и безутешност, които чувства, когато затваря някоя книга, чието послание е, че човешкото страдание няма край, че всичко е търпение. Говореше за книги, които нямат край, но чието ехо оставало в паметта му по-дълго, отколкото най-силната и експлозивна развръзка. Обясняваше ми защо двусмислеността и неяснотата докосват по-отблизо сърцето му, отколкото смъртта или сватбата, които аз предпочитах като финал на романа.

По време на тези разговори слушах с най-тържествено внимание и кимах с глава, но всичко завършваше с това, че оставах вярна на старите си навици. Не че татко ме обвиняваше. Има нещо, с което и двамата сме съгласни: на света има прекалено много книги, които трябва да прочетеш само за един живот; затова се налага все някъде да теглиш чертата.

Веднъж татко ми каза за Вида Уинтър.

— Знаеш ли, има една жива писателка, която ще ти допадне.

Но аз така и не прочетох нищо от нея. Защо трябваше да го правя, когато имаше толкова много мъртви писатели, които все още не бях открила?

Докато не слязох долу тази вечер, за да взема тринайсет приказки от скрина. Така че сега баща ми се чудеше, при това с пълно основание, защо съм го направила.

— Вчера получих едно писмо — започнах обяснението си аз.

Той кимна.

— Беше от Вида Уинтър.

Татко вдигна изненадано вежди, но не каза нищо.

— Прилича ми на покана да я посетя. За да напиша биографията й.

Веждите му се вдигнаха с още няколко милиметра.

— Не можах да заспя, така че слязох да взема книгата.

Чаках баща ми да каже нещо, но той не го направи. Мислеше. Между веждите му се бе образувала малка бръчка. След известно време го попитах:

— Защо я държиш в скрина? Какво я прави толкова ценна?