Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— А сега онова, което ще ми хареса най-много на света, е едно голямо бренди.

Изумен, загубил ума и дума, Чарли последвал Изабел в къщата. Тя отишла направо до бюфета с напитки, извадила чаши и една бутилка. Наляла си щедро в едната чаша и изпила питието наведнъж, отмятайки глава назад и откривайки белотата на шията си. После напълнила отново своята чаша и още една, която подала на брат си. Той стоял като парализиран, онемял, ръцете му били пълни с плътно завързаните вързопчета. Смехът на Изабел продължавал да звучи в ушите му отново и отново и той имал чувството, че е застанал близо до някоя огромна църковна камбана. Главата му започнала да се върти, от очите му потекли сълзи.

— Остави ги — наредила му Изабел. — Ще вдигнем тост.

Чарли взел чашата и вдъхнал спиртните пари.

— За бъдещето! — той глътнал брендито на един дъх и се закашлял от непознатия огън.

— Дори не си ги видял, нали? — попитала тя.

Той се намръщил.

— Ето, виж! — Изабел обърнала вързопчетата, които бил оставил върху бюрото, отметнала меката тъкан и се отместила назад.

Чарли бавно обърнал главата си и погледнал. Вързопчетата били бебета. Две бебета. Близначета. Той премигал. През ума му минала неясната мисъл, че трябва да каже нещо, но не знаел какво.

— О, Чарли! Събуди се най-после! — сестра му взела и двете му ръце в своите и го задърпала в лудешки танц из стаята. Тя се въртяла наоколо отново и отново и когато спряла, взела лицето му в ръцете си и му казала:

— Роланд е мъртъв, Чарли. Сега сме само ти и аз. Разбираш ли? — той кимнал.

— Добре. А къде е татко?

Когато й казал, тя изпаднала в истерия. Мисус, която се появила от кухнята при пронизителните викове, я сложила в леглото в старата й стая и когато най-накрая Изабел се успокоила, я попитала:

— Тези бебета… как се казват?

— Марч.

Но Мисус вече знаела това. Новината за сватбата била стигнала до нея преди няколко месеца, както и новината за раждането (не било необходимо да брои месеците на пръстите си, но тя така или иначе го направила и свила устни.) Знаело се, че Роланд умрял преди няколко седмици от пневмония; знаело се също, че старите господин и госпожа Марч, отчаяни от смъртта на единствения си син и отвратени от равнодушието и безгрижието на своята нова снаха, сега отбягвали Изабел и нейните деца, желаейки да се отдадат единствено на скръбта си.

— А малките им имена?

— Аделин и Емелин — отвърнала сънено Изабел.

— И как ги различаваш?

Но детето вдовица вече било заспало. И докато сънувало в старото си легло, бягството и съпругът били забравени. Когато Изабел се събудила на сутринта, сякаш никога не било имало сватба, а самите бебета не били нейни деца (у нея не съществувал дори зародиш на майчинско чувство), а просто духове в къщата.

Бебетата също спели. В кухнята Мисус и градинарят се навели над техните гладки бледи личица и си говорели тихо.

— Кое от тях кое е?

— Не знам.

Стояли от двете страни на старата люлка и ги гледали. Две еднакви месечинки от мигли, две нацупени устица, две голи главички. Тогава едното от бебетата трепнало леко с мигли и отворило наполовина едното си око. Градинарят и Мисус задържали дъха си. Но окото се затворило и бебето заспало отново.

— Тази трябва да е Аделин — прошепнала Мисус. Тя извадила една раирана кърпа за чай от чекмеджето и отрязала две ленти от нея. Завързала червената около ръчичката на бебето, което се бе размърдало, а бялата около ръчичката на другото.

Икономката и градинарят ги гледали, докато накрая Мисус обърнала щастливото си и огряно от нежност лице към градинаря и казала:

— Две бебета. Ама че работа, Диг! На нашата възраст! Когато той вдигнал очи от люлката, видял сълзите, които премрежвали нейните кръгли, кафяви очи.

Мазолестата му ръка се протегнала над люлката. Мисус, усмихвайки се, сложила своята малка пухкава ръка в неговата. Той почувствал сълзите й върху пръстите си.

Под арката, образувана от сплетените им ръце, под трептящата дъга на техните погледи, бебетата сънували.

Когато приключих разказа за Изабел и Чарли, беше станало късно. Небето бе тъмно и цялата къща спеше. Целия следобед, вечерта и част от нощта бях прекарала наведена над писалището, докато моливът ми изписваше ред подир ред историята, която продължаваше да звучи в ушите ми. Страниците ми бяха гъсто изписани с потока от нейните думи. От време на време ръката ми отиваше вляво и си записвах бележка в полето, когато нейният тон или жест изглеждаха като част от самия разказ.