Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Сега бутнах последната страница встрани, оставих молива, стиснах и раздвижих схванатите си пръсти, които ме боляха. Часове наред гласът на мис Уинтър бе събуждал за живот един друг свят, бе възкресявал мъртвите, и аз не можех да видя нищо друго, освен кукленото шоу, което нейните думи създаваха. Но когато гласът й стихна в главата ми, образът й остана и аз си спомних за сивия котарак, който се появи сякаш чрез магия върху скута й. Той седеше тихо и мълчаливо под нейната галеща ръка, като ме наблюдаваше със своите кръгли жълти очи. Ако виждаше моите духове, ако виждаше моите тайни, не изглеждаше никак обезпокоен. Само премига и продължи да ме наблюдава индиферентно.

— Как се казва? — попитах.

— Шадоу 12 12 Сянка (англ.) — Б.пр. — отвърна разсеяно тя.

Най-накрая си легнах, изгасих лампата и затворих очи. Все още чувствах вдлъбнатинката върху пръста си, която моливът бе оставил. В дясното си рамо усещах един стегнат възел от писането, който не можеше да се отпусне. Въпреки че беше тъмно и очите ми бяха затворени, виждах лист хартия и редовете, изписани от собствената ми ръка, с широки полета отстрани. Дясното поле привлече вниманието ми. Чисто, недокоснато, то светеше бяло и караше очите ми да сълзят. Това бе мястото, което бях запазила за моите лични коментари, забележки и въпроси.

В тъмнината пръстите ми хванаха един призрачен молив и потръпнаха в отговор на въпросите, които нахлуха в моята дрямка. Чудех се за тайната татуировка, която Чарли си бе направил. Името на сестра му, гравирано в костта. Колко време бе останал този надпис? Може ли една жива кост да се самоизлекува? Или е останала там до края на живота му? Дали името на Изабел се е показало в мрака, когато плътта му се е смъкнала от костта в ковчега, под земята? Роланд Марч, мъртвият съпруг, така скоро забравен… Изабел и Чарли. Чарли и Изабел. Кой беше баща на близнаците? Пред очите ми изплува белегът върху дланта на мис Уинтър. Буквата „Q“ 13 13 Question — въпрос (англ.) — Б.пр. — като въпрос, обгорен и запечатан завинаги в човешката плът.

Когато започнах да записвам въпросите в съня си, полето сякаш се разшири. Хартията започна да пулсира от светлина. Тя се изду и ме погълна, докато осъзнах със смесица от вълнение и удивление, че бях затворена в строежа на хартията, бях вградена в бялата вътрешност на самата история. Цяла нощ бродих безтегловна из разказа на мис Уинтър, разчертавайки пейзажа, измервайки контурите му и преминавайки на пръсти покрай границите, надничайки в тайните, скрити отвъд неговите предели.

Събудих се рано. Прекалено рано. Монотонният фрагмент на една мелодия драскаше по мозъка ми. Имах повече от час преди Джудит да почука на вратата ми със закуската, така че си направих какао, изпих го горещо и излязох навън.

Градината на мис Уинтър беше нещо като лабиринт. Като начало самият й размер бе зашеметяващ. Онова, което на пръв поглед бях взела за граница — оградата от тисови дървета в единия край на правилните симетрични лехи, се оказа само някакъв вид вътрешна стена, която отделяше едната част на градината. А тя бе пълна с подобни огради от глог, от лигуструм, от меден бук, каменни стени, покрити с бръшлян, зимен повет и голите пълзящи стъбла на виещите се рози, плетове от изплетени или подредени върбови клони.

Следвайки алеите, преминавах от една секция в друга, но не можех да проумея плана. Живите плетове, които изглеждаха солидни, уж гледаха право напред и неочаквано разкриваха диагонална алея, когато ги погледнеш отстрани. Беше лесно да се влезе в храсталаците и почти невъзможно да се излезе. Фонтани и статуи, за които мислех, че съм оставила зад себе си, най-неочаквано се появяваха отново. Прекарах доста време неподвижна като пън, оглеждайки се объркано и клатейки глава. Самата природа бе създала лабиринт и определено искаше да ме обърка.

Когато завих зад един ъгъл, попаднах на мълчаливия брадат мъж, който ме бе взел от гарата.

— Викат ми Морис — представи ми се неохотно той.

— Как успявате да не се загубите тук? Има ли някакъв номер?

— Въпрос на време — отвърна той, без да вдигне глава от работата си. Беше клекнал над разровената почва, изравнявайки и притискайки земята около корените на растенията.

Бих могла да кажа със сигурност, че Морис никак не се зарадва на моята поява. Не се обидих, тъй като самата аз съм отшелница и предпочитам самотата. След тази среща винаги когато го видех, поемах в противоположната посока и мисля, че той споделяше тази моя дискретност, защото на няколко пъти, долавяйки движение с крайчето на окото си, поглеждах и виждах гърба на Морис да излиза през вратата или да прави неочакван завой. По този начин много успешно успявахме да не се срещаме и да живеем в мир. Имаше достатъчно място и за двама ни, така че можехме да се избягваме, без каквото и да е напрежение.