Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Мисус бе изпратила Джон-да-диг да повика доктора и той пристигна. За кратко изглеждаше, че предчувствието за надвисналата беда е преувеличено, защото се оказа, че жената на доктора не бе ударена лошо, нямаше дори сътресение. Тя отказа чашката бренди, прие чая и след малко вече се чувстваше добре.

— Беше жена — каза тя. — Една жена в бяло.

— Глупости — намеси се Мисус, изведнъж напълно сигурна и категорична. — В къщата няма никаква жена в бяло.

Сълзите в кафявите очи на госпожа Модели заблестяха, но тя бе непреклонна.

— Казвам ви, една жена, някаква неясна фигура, беше на лежанката. Тя чу пианото, стана и…

— Ти добре ли я видя? — попита доктор Модели.

— Не, само за един миг.

— Ето на! Виждате ли! Не може да бъде! — прекъсна я Мисус. — Тук няма никаква жена в бяло. Сигурно сте видяла дух.

Тогава за пръв път се чу гласът на Джон-да-диг.

— Хората казват, че в къщата има дух.

За миг цялата група погледна към счупената цигулка, захвърлена на пода, и всички си помислиха за подутината, която се бе оформила върху слепоочието на госпожа Модели. В този момент на вратата се появи Изабел. Слаба и стройна като върба, тя носеше бледожълта рокля; косата й бе разчорлена, а очите й, макар и красиви, бяха луди.

— Може ли това да е човекът, когото си видяла? — попита докторът.

Госпожа Модели се вгледа в Изабел. Колко нюанса делят бялото от светложълтото? Къде точно е границата между тънка и слаба? Доколко един удар в главата може да въздейства върху паметта на човека? Тя махна с ръка, сетне загледа зелените като изумруди очи и откри пълно съвпадение със спомена си. Поне така реши.

— Да. Това е човекът.

Мисус и Джон-да-диг тайно размениха един поглед.

Докторът в това време насочи вниманието си към Изабел. Той я огледа отблизо, внимателно и любезно, с тревога, скрита в очите му, докато й задаваше въпрос след въпрос. Когато тя отказваше да отговаря, той не се смущаваше, но когато отговаряше — дяволито, глуповато, нетърпеливо, — той слушаше внимателно и кимаше с глава, докато си водеше записки в бележника. Когато взе китката й, за да измери пулса, той смаян забеляза белезите и раните от вътрешната страна на ръката й.

— Тя сама ли си причинява това?

Мисус промърмори неохотно, но честно „Да“, а докторът сви устните си с безпокойство.

— Може ли говоря с вас, сър? — обърна се той към Чарли, който гледаше отнесено, но докторът го хвана здраво за лакътя и го поведе навън от стаята. — Да речем, в библиотеката?

Мисус и жената на доктора изчакаха в музикалната стая, като се преструваха, че не обръщат внимание на звуците, които идеха от библиотеката. Първо се чуваше един-единствен глас, спокоен и уравновесен. Когато той замлъкна, се чу викът „Не!“, „Не!“, а после пак ниският, монотонен и спокоен глас на доктора. После известно време не се чуваше нищо, а след това чухме протестите на Чарли, преди вратата да се отвори и докторът да излезе, сериозен и потресен. Зад него се понесе вой на отчаяние и безпомощност, но докторът само премига и дръпна вратата зад себе си.

— Ще уредя формалностите с приюта — каза на Мисус той. — Оставете транспорта на мен. В два часа удобно ли ще бъде?

Разстроена, тя кимна с глава.

В два часа в къщата пристигнаха трима мъже и поведоха Изабел към двуколката, която чакаше на алеята. Тя се настани покорно на седалката и не обърна внимание, че конете запрепускаха бързо.

Близначките безгрижно рисуваха кръгове с краката си в чакъла на алеята. Чарли стоеше на стълбите и гледаше след отдалечаващата се двуколка, докато тя се смали. Той имаше вид на дете, чиято любима играчка е била изтръгната от ръцете му и то не може да повярва — все още не! — че това наистина се е случило. Мисус и Джон-да-диг го наблюдаваха с безпокойство, очаквайки да настъпи моментът на осъзнаването.

Кабриолетът стигна до портата при къщичката на портиера и изчезна през нея. Чарли продължи да гледа втренчено отворените врати три, четири, пет секунди. После устата му се отвори. Тя приличаше на див отвор, конвулсивен и тръпнещ — дяволско гърло, което разкри гърчещия се език, сочната червенина на глътката му, следите от слюнка, набраздили тъмната кухина.

Ние наблюдавахме омагьосани, очаквайки ужасния звук, който щеше да се появи от зейналата уста, но звукът не бе готов да излезе. Няколко дълги секунди той се събираше, акумулираше се вътре в него, докато изпълни цялото му тяло. Най-накрая Чарли се свлече на колене на стълбите и викът излезе от него. Това не бе слонският рев, който очаквахме, а едно носово, заглушено пръхтене.