Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

За миг момичетата вдигнаха очи от кръгчетата, който рисуваха, сетне се върнаха безучастно към играта си. Джон-да-диг стисна устни, обърна се и се запъти към градината и работата си. Мисус отиде при Чарли, сложи ръка на рамото му и се опита да го накара да се прибере в къщата. Но той беше глух за думите й и само смъркаше и писукаше като обиден ученик.

И това беше всичко.

Това беше всичко? Думите странно смекчаваха изчезването на майката на мис Уинтър. Беше съвсем ясно, че тя не мислеше за родителските качества на Изабел: думата „майка“, изглежда, липсваше от речника й. И това бе напълно разбираемо: от всичко, което чух, става ясно, че на Изабел са й липсвали всякакви майчински чувства. Но коя бях аз, че да съдя за отношенията на другите хора с техните майки?

Затворих книгата, пъхнах молива в спиралата на бележника си и станах.

— Ще бъда тук след три дни — напомних. — Ще се върна в четвъртък.

И я оставих сама с нейния вълк.

Приключих със записването на последния разказ. Бях изхабила цяла дузина моливи и се заех да ги подостря — един по един пъхах върха им в острилката. Ако въртите острилката бавно и равномерно, понякога може да получите спирала от къдрава стърготина, която се извива и клатушка по целия си път до кошчето за хартия. Но тази вечер бях изморена и стърготините се чупеха под собствената си тежест.

Мислех си за историята, която чух. Таях топли чувства към Мисус и Джон-да-диг. Чарли и Изабел ме изнервяха. Докторът и жена му имаха искрени мотиви, но подозирах, че тяхната намеса в живота на близначките нямаше да донесе нищо добро.

Самите близначки ме озадачаваха. Знаех какво мислят другите хора за тях. Джон-да-диг смяташе, че не могат да говорят правилно; Мисус вярваше, че не разбират живите хора; селяните бяха убедени, че нещо в главите им не е наред.

Онова, което не знаех, а то бе повече от странно, беше какво мисли самата мис Уинтър. Разказвайки своята приказка, тя бе като светлина, която осветяваше всичко, с изключение на себе си. Тя бе изчезващата точка в сърцето на разказа. Тя казваше „те“, по-рядко казваше „ние“; липсата на „аз“ ме смущаваше.

Знаех какво щеше да ми отговори, ако я попитам.

— Госпожице Лий, ние сключихме споразумение.

Вече й бях задавала въпроси за един или два детайла от историята и въпреки че от време на време тя отговаряше, когато не искаше да го направи, ми напомняше първата ни среща.

— Без измами, без прескачане напред. Без въпроси. Дълго време се примирявах с положението, но същата онази вечер се случи нещо, което хвърли известна светлина по въпроса.

Подредих бюрото си и започнах да си стягам багажа, когато на вратата се почука. Отворих и видях Джудит в коридора.

— Мис Уинтър пита дали имате време да се видите с нея за малко.

Не се съмнявах, че това беше учтивият превод на Джудит на много по-грубото „Доведи госпожица Лий“. Довърших сгъването на блузата си и слязох в библиотеката.

Мис Уинтър седеше в обичайното си положение на обичайното си място. Огънят в камината гореше, но въпреки това стаята тънеше в тъмнина.

— Бихте ли искали да светна? — попитах от прага.

— Не — отговорът й дойде от разстояние, така че прекосих пътеката между лавиците, за да отида до нея. Капаците бяха отворени и тъмното, осеяно със звезди небе се отразяваше в огледалата.

Когато я приближих, на танцуващата светлина от камината видях, че мис Уинтър бе объркана. Аз седнах мълчаливо до успокояващата топлината на огъня и се загледах в нощното небе. Мина почти четвърт час в мълчание, а аз търпеливо чаках.

Най-накрая тя проговори.

— Виждали ли сте онзи портрет на Дикенс в кабинета? Мисля, че художникът се казва Бас. Имам някъде една репродукция от него, ще я потърся за вас. Както и да е. Дикенс е изобразен, бутнал стола си назад от бюрото и дреме, очите му са затворени, брадата му опира в гърдите. Носи чехли. Около главата му се въртят и плуват като цигарен дим из въздуха книгите му: някои са се струпали над листовете хартия върху бюрото, други се носят зад него или се спускат надолу, сякаш вярват, че са в състояние да стъпят на краката си на пода. И защо не? Те са представени със същите ясни линии, както и самият автор, така че защо да не бъдат истински като него! Те са по-истински, отколкото книгите по лавиците, загатнати само с едва видими щрихи тук и там, които на места избледняват и се стопяват в призрачното нищо.

Сигурно се чудите защо ви говоря за тази картина. Помня я така добре, защото тя изобразява начина, по който преживях живота си. Аз затворих вратата си за света, изолирах се в кабинета си само с хората, създадени от моето въображение. Почти шейсет години подслушвах безнаказано живота на хора, които не съществуват. Надничах безсрамно в сърцата и тоалетните им. Навеждах се над раменете им, за да следвам движенията на пачите пера, докато те пишеха своите любовни писма, завещания и признания. Наблюдавах как любовниците се любят, как убиецът убива, как децата играеха на ужким нещата, които си представяха. Затвори и бордеи отваряха вратите си за мен; галеони и камилски кервани ме пренасяха през морета и пясъци; столетия и континенти падаха по мое нареждане. Шпионирах злодеянията на могъщите и свидетелствах за благородството на бедните и слабите. Навеждах се толкова ниско над спящите в техните легла, че те можеха да почувстват дъха ми върху лицата си. Виждах сънищата им.