Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

И тогава открих нещо изненадващо, когато трябва да е бил към края на четиридесетте си години. Отново името, датата на раждане, мястото на пребиваване и едно странно съкращение — ЮСА, каквото никога преди не бях забелязала.

Потърсих в таблицата за съкращения. ЮСА означаваше юридически смъртен акт.

Връщайки се към мястото, където бяха данните за Чарли, втренчено и дълго гледах листа, мръщейки се, сякаш ако гледах достатъчно дълго в структурата на хартията или във водния знак, щеше са се появи и разкритието на мистерията.

През тази година той е бил обявен юридически, законно, легално за мъртъв. Доколкото разбирах, един юридически смъртен акт беше документ, който се издаваше, когато някое лице изчезне, и след известно време на семейството му, главно поради причини, свързани с наследство, се позволява да го приеме за мъртъв, макар че за това няма доказателства, нито труп. Струва ми се, бях чувала някъде, че човекът трябва да е в неизвестност седем години, за да бъде обявен за юридически мъртъв. Той може да е умрял по всяко време през този период. Може дори да не е умрял, а само да си е отишъл, да е загубил паметта си или да се скита по света, далеч от всеки, който някога го е познавал. Мъртъв според закона, което не означаваше непременно, че е умрял. Какъв начин на живот беше това, зачудих се, който може да приключи по толкова неясен, незадоволителен начин? ЮСА.

Затворих справочника, върнах го на мястото му на лавицата и слязох в магазина да си направя какао.

— Какво знаеш за юридическите процедури, които трябва да се предприемат, за да се обяви някой човек за мъртъв? — попитах баща си, докато стоях над тенджерката с мляко на печката и го пазех да не изкипи.

— Не повече от теб, струва ми се.

Сетне той се появи на прага и ми подаде една от нашите карти за клиенти с кучешки ушички.

— Това е човекът, когото можеш да попиташ. Пенсиониран професор по право. Сега живее в Уелс, но идва тук всяко лято, за да чете и да се разхожда край реката. Хубав човек. Защо не му пишеш? Същевременно може да го попиташ дали иска да запазя тази Justitiae Naturalis Principia за него.

Когато приготвих какаото си, се върнах към справочника, за да видя какво друго можех да прочета за Роланд и за неговото семейство. Чичо му беше художник любител и когато отидох в частта „История на изкуството“, за да проследя тази линия, открих, че негови портрети, които сега се приемаха за посредствени, за кратък период от време са били на гребена на вълната. Много модерни. В книгата на Мортимър Портрети от Английската провинция беше включена репродукцията на един много ранен портрет на Левис Антъни Марч, наименуван „Роланд, племенник на художника“. Беше странно да гледам лицето на едно момче, което все още не беше станало мъж, и да търся в него чертите на една стара жена — неговата дъщеря. Няколко минути изучавах портрета, неговата плът, чувствените черти, лъскавата руса коса, мързеливия наклон на главата.

Сетне затворих книгата. Това си беше чиста загуба на време. Цял ден и цяла нощ да гледах, пак нямаше да намеря никаква следа от близначките, за които се предполагаше, че той е баща им.

На следващия ден взех влака за „Банбъри“, за да посетя офисите на вестник „Банбъри Хералд“.

Един млад мъж ми показа къде са архивите. Думата „архив“ може да звучи твърде внушително за някой, който не е имал работа с тях, но за мен, която от години прекарвах ваканциите и свободното си време в подобни места, не бе изненада да ми покажат нещо, което всъщност бе един голям шкаф без стъкла в мазето.

— Интересува ме пожар в „Ейнджълфийлд Хаус“ — обясних накратко — преди шейсет години.

Момчето ми показа лавицата, където бяха наредени вестниците от този период.

— Ще вдигна кутиите вместо вас, става ли?

— И подвързаните статии също от преди четиридесет години, но не съм сигурна коя точно година.

— Подвързаните статии? Не знаех, че тук има такива — той премести стълбата, взе друга купчина кутии и ги сложи до първата върху дългата маса под ярката лампа.

— Заповядайте — рече бодро и ме остави сама.

Пожарът в Ейнджълфийлд, както научих, е бил причинен най-вероятно от инцидент. Не бе необичайно явление хората да трупат гориво в запас и точно това била причината пожарът да се разрасне толкова бързо. В къщата нямало никой, освен двете племенници на собственика, които се измъкнали невредими и били откарани в болницата. Самият собственик, изглежда, бил в чужбина. („Изглежда бил…“ почудих се аз. Отбелязах си датите: забелязах, че трябваше да минат още шест години, за да го обявят за ЮСА.) Колоната завършваше с няколко коментара върху архитектурната стойност на къщата и бе отбелязано, че в сегашното й състояние тя не била възможна за обитаване.