Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Изведнъж в съзнанието ми просветна.

Тези греди бяха лавици. Тази джунгла от природа и разрушена архитектура беше библиотека.

В един миг се покатерих през прозореца без стъкла.

Внимателно си проправих път, опитвайки пода при всяка своя стъпка. Вгледах се в ъглите и в тъмните пукнатини, но там нямаше книги. Нищо от онова, което бях очаквала — те никога не биха оцелели при тези обстоятелства. Но не можех да си наложа да спра търсенето.

За няколко минути се концентрирах върху правенето на снимки. Снимах ослепелите прозоречни дупки без стъкла, снимах дървените талпи, които са били използвани, за да държат книгите, снимах тежката дъбова врата в нейната масивна рамка.

Опитвайки се да направя най-хубавата снимка на огромната каменна камина, се извих от кръста, леко накланяйки се встрани, и тогава спрях. Преглътнах, отбелязвайки слабото ускоряване на пулса си. Чух ли нещо? Или почувствах? Нима нещо се движеше дълбоко под натрупаните в краката ми отломъци? Не. Нямаше нищо. Въобразявах си глупости. Продължих да избирам внимателно пътя си до края на стаята, където имаше дупка в зидарията, достатъчно голяма, за да мога да престъпя през нея.

Попаднах в главния коридор. В единия му край бе солидната двойна врата, която бях видяла отвън. Стълбището, направено от камък, бе устояло на пожара. То представляваше широка, вита лента, водеща нагоре, парапетът и балюстрадите, на която сега бяха обвити в бръшлян. Здравите солидни линии на неговата архитектура бяха изключително чисти: то представляваше една грациозна крива, която в основата си се разширяваше в подобна на раковина спирала. Един модерен апостроф с главата надолу.

Стълбището водеше към галерия, която някога сигурно е заемала цялата ширина на входното пространство. Другата стена беше почти цяла. Следи от перила покрай галерията и после коридор. Един таван, целият опушен, но цял под, дори врати. Това бе първата част от къщата, която не бе напълно унищожена. Изглеждаше като място, където можеш да живееш.

Направих няколко бързи снимки и тогава, опитвайки и проверявайки всяка нова дъска под краката си, преди да стъпя върху нея с цялата си тежест, се придвижих предпазливо по коридора.

Първата врата се отвори към истинска пропаст, клони и синьо небе. Никакви стени, таван, под, нищо. Просто чист, свеж въздух.

Дръпнах вратата, за да я затворя, и продължих по коридора, решена да не се страхувам от опасностите, които криеше мястото. Внимателно пристъпвайки, стигнах до втората врата. Завъртях дръжката й и я оставих да се отвори.

Там имаше някакво движение!

Сестра ми?

Почти направих крачка към нея.

Почти. Тогава осъзнах. Беше огледало. Сенчесто и мътно от мръсотия, замазано от тъмни петна, то приличаше на мастило.

Погледнах надолу към пода и направих една стъпка вътре. Нямаше дъски, само пропаст от двадесетина метра, водеща към твърди каменни плочи.

Сега вече знаех какво бях видяла, въпреки че сърцето ми продължаваше бесния си бяг. Вдигнах отново очи и тя беше там. Едно бяло лице, безпризорно, изоставено, с тъмни очи, една мъглива, несигурна фигура, трепкаща вътре в старата рамка. Тя ме гледаше. Тя стоеше с вдигната в копнеж ръка и сякаш всичко, което трябваше да направя, бе да вляза вътре и да се приближа към нея. И не би ли било това най-простото решение — да направя това и най-накрая да се слея с нея?

Колко дълго бях стояла там, наблюдавайки я как ме очаква?

— Не — прошепнах, но ръката й продължаваше да ме подканва. — Съжалявам. Няма да дойда.

Ръката й бавно падна.

После тя вдигна фотоапарата и ми направи снимка.

Мъчно ми беше за нея. Съжалявах я. Снимките през стъкло никога не излизаха. Знаех това от опит.

Стоях с ръка върху бравата на третата врата. Правилото на числото три, беше ми казала мис Уинтър. Но вече не бях в настроение за нейната история. Нейната опасна къща със своя вътрешен дъжд и магически огледала изгуби интерес за мен.

Трябваше да вървя. Дали да не направя снимки на църквата? Не, дори не и това. Трябваше да отида в магазина в селото. Да се обадя за такси. Да отида на гарата и да, оттам да си отида вкъщи.

Трябваше да го направя веднага, на минутата. А всъщност исках да остана така, с глава, наведена към вратата, с пръсти върху дръжката, индиферентна към всичко, което е отвъд, и да чакам сълзите ми да преминат и сърцето ми да се успокои.

Изчаках.

И тогава под пръстите ми дръжката на третата стая започна да се завърта сама.