Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Маргарет Лий.

— Маргарет! — целият засия. — Очарователно. Прекрасно. Наистина прекрасно. Хайде, яжте.

Между ушите на голямата черна котка великанът разгъна една салфетка, ъгълче след ъгълче. Вътре имаше тъмно и лепкаво парче кейк, много щедро отрязано. Отхапах от него. Беше превъзходният кейк за студени дни: пълен със стафиди, подправен щедро с джинджифил, сладък, и съвсем пресен. Непознатият наля чай в нежни, крехки порцеланови чашки. Предложи ми купичка с бучки захар, сетне извади синя кадифена кесийка от джоба на гърдите си, която отвори. Върху кадифето лежеше сребърна лъжичка с удължена буква А във формата на стилизиран ангел, гравиран на дръжката. Взех я, разбърках си чая и му я върнах.

Докато се хранех, моят домакин седеше върху втората котка, която бе приела неочаквано вида на малко котенце в сравнение с него. Той ядеше мълчаливо, чисто и ме наблюдаваше дали ще оценя храната.

— Беше много вкусно — казах. — Домашно приготвен, нали? Разстоянието между двете котки бе около десет крачки и за да разговаряме, трябваше да повишим малко гласовете си, което придаваше на разговора ни известен театрален ефект. Всъщност ние имахме публика. В измитата от дъжда светлина, близо до края на гората, стоеше неподвижно един елен и ни наблюдаваше с любопитство. Без да мига, нащрек, с присвити ноздри. Забелязах, че не се страхува и не прави опит да избяга.

Моят компаньон избърса пръстите си в кърпичка, сетне я изтърси и я сгъна на четири.

— Значи ви хареса? Имам рецептата от госпожа Лав. Правил съм този кейк още когато бях дете. Тя беше превъзходна готвачка. Въобще чудесна жена във всяко отношение. Разбира се, нея вече я няма. Замина си на преклонна възраст. Макар че човек можеше да се надява… Но не стана.

— Разбирам — макар че не бях никак сигурна, че разбирам. Беше ли госпожа Лав съпругата му? Той каза, че е правил нейния кейк, откакто бил дете. Сигурно нямаше предвид майка си? Защо ще нарича майка си госпожа Лав? Две неща бяха ясни — че я обича и че е мъртва. — Съжалявам — казах.

Той прие съболезнованията ми с тъжно изражение, но след това се оживи.

— Но това е подходящо за помен, не мислите ли? Кейкът имам предвид.

— Да разбира се. Преди колко време? Искам да кажа кога я загубихте?

То се замисли.

Почти двадесет години от тогава. Макар да ми изглеждат повече. Или по-малко. Зависи човек как гледа на тези неща.

Кимнах. Бях наясно.

Поседяхме няколко минути в мълчание. Сред дърветата се бяха появили още елени. Те се движеха заедно със слънчевата светлина през тревистия парк. Болката в крака ми беше изчезнала. Чувствах се по-добре.

— Кажете ми… — започна непознатия и аз почувствах, че събираше смелост, за да зададе въпроса си. — Имате ли майка?

Изненадах се. Хората почти не ме забелязваха, камо ли да ми задават лични въпроси.

— Имате ли нещо против? Простете ми, че попитах, но… Как можах да го изтърся! Семейството е нещо… Но ако нямате… Извинете ме.

— Всичко е наред — отвърнах бавно. — Нямам нищо против — действително нямах. Вероятно причината беше серията шокове, които получих, или тази странна среща, но кой знае защо ми се струваше, че каквото и да кажех за себе си тук, на този мъж, щеше да си остане на това място завинаги. Каквото и да ми кажех, нямаше да има последствия. Така че отговорих на въпроса му.

— Да, имам майка.

— Майка! И как… Ами как…? — в очите му се появи странно напрежение, тъга и копнеж. — Какво би могло да бъде по-хубаво от това да имаш майка! — възкликна накрая той. Това беше ясна покана да кажа нещо повече.

— Вие не сте имали майка, така ли? — попитах.

— Аурелиус, казвайте ми Аурелиус, моля ви — лицето му за миг се изкриви. — За нещастие да… Винаги съм искал… Или баща… дори братя и сестри. Някой, който наистина да ми принадлежи. Като дете често си представях. Измислих си цяла фамилия. Поколения наред! Щяхте да паднете от смях! — в лицето му нямаше нищо смешно, докато говореше — Но истинска майка… Разбира се, всеки има майка, нали така? Знам го. Въпросът е да знаеш коя е тя. И аз винаги съм се надявал, че един ден… Но това не подлежи на съмнение, нали? Така че никога не загубих надежда.

— Аха.

— Това е много тъжно нещо — той направи гримаса, която искаше да е небрежна, но не беше. — Бих искал да имам майка.

— Господин Лав…

— Аурелиус, моля ви.

— Добре, Аурелиус. Знаете ли, че с майките нещата невинаги са толкова приятни, колкото може би вие си представяте.

— Така ли? — това, изглежда, му донесе голямо облекчение. Той ме погледна по-напрегнато. — Караници? Разправии?