Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Дали двамата учени се съмняваха в себе си? Дали помислиха доколко постъпката им е оправдана? Дали поклащащите се несъзнателно фигури на близначките хвърляха някаква сянка върху прекрасния им проект? Те не бяха злонамерени, нито нарочно жестоки, можете да сте сигурни в това. Само глупави. Заблудени от знанията, от амбициите, от собствената си слепота.

Докторът правеше тестовете. Хестър наблюдаваше децата. Двамата се срещаха всеки ден, за да сравняват бележките си. Да обсъдят онова, което първоначално наричаха прогрес. Зад бюрото на доктора или в библиотеката на Ейнджълфийлд те седяха заедно с глави, наведени над листовете, на които бе записана всяка подробност от живота на момичетата. Поведение, диета, сън. Бяха изненадани от липсата на апетит, от склонността към спане през цялото време. Сън, който не беше пълноценен. Имаха различни теории за промените в близнаците. Експериментът не се развиваше така, както бяха очаквали, всъщност бе започнал направо катастрофално, но те избягваха да мислят за това, предпочитаха да вярват, че заедно може би ще успеят да направят чудо.

Докторът получи огромно удовлетворение от възможността за пръв път от десетилетия да работи с един научен ум на високо ниво. Той се учудваше от способността на протежето си да схване принципа за миг и да го приложи с професионална оригиналност в следващия. Не след дълго бе принуден да си признае, че тя е повече колега, отколкото помощница. А Хестър бе развълнувана да открие, че най-накрая умът й е адекватно подхранван и предизвикван. Тя излизаше от техните всекидневни срещи разгорещена от вълнение и удоволствие. Така че тяхната слепота бе съвсем естествена. Как биха могли да разберат, че онова, което в техните очи изглеждаше толкова голямо добро, всъщност причинява страхотна вреда на децата? Освен може би вечер, когато всеки от тях сядаше сам да опише бележките си от деня. Може би поотделно са вдигали очите си към неподвижното, немърдащо дете с мъртви очи, седящо на стола в ъгъла, и са изпитвали съмнение. Може би. Но ако е било така, то не бе отбелязано в записките им, нито някой от тях го бе споменал на другия.

Двамата бяха станали толкова зависими от взаимното си начинание, че дори пропуснаха да видят как грандиозният им проект всъщност няма никакво развитие. Емелин и Аделин бяха като изпаднали в кома, а момичето в мъглата не се виждаше никъде. Липсата на открития обаче не ги спря и учените продължиха работата си: те правеха таблици и графики, предлагаха теории и разработваха сложни експерименти, за да ги тестват. При всеки провал се успокояваха, че са елиминирали поредното несигурно нещо в изследванията, и отиваха към следващата голяма идея.

Съпругата на доктора и Мисус също бяха включени, но само до известна степен. Те бяха натоварени с физическата грижа за момичетата. По три пъти на ден двете жени пъхаха лъжиците супа в несъпротивляващите се уста на своите питомци. Те обличаха, къпеха, решеха косите на близначките и перяха дрехите им. Всяка от тях имаше своите причини да не одобрява проекта; всяка имаше причина да запази мълчание за онова, което мисли. Колкото до Джон-да-диг — той беше аутсайдер. Никой не търсеше мнението му, не че това го спираше да направи своето ежедневно изказване пред Мисус в кухнята:

— Нищо хубаво няма да излезе от тази работа! Помни ми думата! Казвам ти! Нищо хубаво.

Дойде моментът, когато двамата учени може би трябваше да се откажат. Плановете им не доведоха доникъде и въпреки че измъчваха мозъците си, не можеха да измислят нещо ново, което да опитат. Точно в този момент Хестър установи малки признаци на подобрение в Емелин. Момичето обръщаше главата си към прозореца. Тя бе открила някаква светеща играчка и не искаше да се раздели с нея. Подслушвайки на вратата (което не е чак толкова осъдително, когато става дума за науката!) Хестър откри, че когато е само, детето си шепне нещо на стария език на близнаците.

— Емелин се самоуспокоява — докладва на доктора тя, — като си представя, че сестра й е с нея.

Докторът също реши да остави Аделин сама за няколко часа и да подслушва на вратата, въоръжен с бележник и молив. Но не чу нищо.

Хестър и той се окуражаваха взаимно за нуждата от търпение в сериозния случай на Аделин, и се поздравяваха за подобрението при Емелин. Те отбелязаха с възторг повишения апетит у Емелин, нейното желание да седне и първите няколко стъпки, които сама пожела да направи. Скоро тя отново се разхождаше безцелно из къщата и градината. „О, да! — съгласиха се Хестър и докторът — сега експериментът наистина се развива!“ Дали се досетиха, че онова, което наричаха „подобрение“, всъщност бе само завръщането на Емелин към навиците, които вече бе проявила, преди да започне експериментът? Това е трудно да се прецени.