Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Аз се нуждаех от мъртъв език. Такъв, с който да мога да комуникирам с мъртвите. Обикновено изписвах една специална дума отново и отново. Името на сестра ми. Като талисман. Сгъвах хартията във формата на сложно миниатюрно оригами и я пазех винаги близо до мен. През зимата тя стоеше в джоба на палтото ми; през лятото я пъхах в чорапа до глезена си. Нощем заспивах, като я стисках в ръката си. Въпреки цялото ми внимание и грижи невинаги успявах да запазя тези малки парчета хартия. Губех ги, правех нови, сетне намирах старите. Когато майка ми се опита да изтръгне едно от пръстите ми, аз го глътнах, за да й попреча да го прочете. Но когато видях баща ми да вади едно посивяло и оръфано парче хартия от боклука на дъното на едно чекмедже и да го разгъва, не направих нищо, за да го спра. Той прочете тайното име и лицето му сякаш се разчупи на части, а когато вдигна очите си към мен, те бяха пълни с тъга.

Разбрах, че иска да проговори. Отвори уста, но аз вдигнах пръст към устните си. Не исках да произнася името й. Нима не се беше опитал да я накара да мълчи? Нима не я беше заключил в тъмнината? Нима не беше поискал да я забравим? Нима не беше се опитал да я скрие от мен? Сега той нямаше право над нея.

Издърпах хартията от ръката му. Без да продумам, напуснах стаята. Отидох до прозореца на втория етаж, пъхнах парченцето в устата си, почувствах сухия му дървен вкус и го преглътнах. За десет години моите родители бяха погребали името й в мълчание, опитвайки се да я забравят. Сега аз щях да протестирам със собственото си мълчание. И да помня.

Освен че можех да произнеса неправилно „здравей“, „довиждане“ и „извинете“ на седемнадесет езика и да кажа гръцката азбука отзад напред (макар че никога не научих и една гръцка дума през живота си), фонетичната азбука бе един от онези тайни, случайни кладенци на безполезни знания, останали от моето книжно детство. Научих я само за свое собствено развлечение — нейното приложение в наши дни бе само лично, така че с годините не направих никакви усилия да я използвам и практикувам. Ето защо, когато излязох от градината и взех молива, за да запиша съскащите и фрикативни съгласни, преградните гласни и вибриращите звуци в настоятелния шепот на Емелин, трябваше да направя няколко опита.

След три или четири опита седнах на леглото и погледнах реда от завъртулки, символи и знаци. Съмнението започна да ме яде. Спомнях ли си съвсем точно звуците, след като загубих около пет минути, за да се върна обратно в къщата? Беше ли моето възстановяване с помощта на фонетичната азбука адекватно? Ами ако паметта ми ме подвеждаше?

Прошепнах онова, което бях написала на хартията. Прошепнах го още веднъж, настоятелно. Изчаках да се роди някакво ехо като отговор от спомена ми, което да ми каже, че не съм сбъркала, че съм го уцелила. Нищо не излезе. Това беше лоша имитация, пародия на нещо, което не бе чуто добре и затова бе запомнено само наполовина. Усилията ми бяха безполезни.

Написах вместо това тайното име. Заклинанието, очарованието, талисманът.

Но то никога не действаше. Тя никога не се появяваше. Все още бях сама.

Смачках хартията на топка и я запокитих в ъгъла.

— Моята приказка не ви досажда, нали, госпожице Лий?

На другия ден изтърпях много такива забележки, тъй като не бях способна да потисна прозевките си, не ме свърташе на едно място и търках очите си, докато слушах разказа на мис Уинтър.

— Извинете ме. Просто съм изморена.

— Само изморена? — възкликна тя. — Изглеждате така, сякаш смъртта е по петите ви! Може би едно хубаво хапване ще ви помогне. Какво всъщност ви има?

Свих рамене.

— Просто съм изморена. Това е всичко.

Тя сви устни и ме изгледа строго, но аз не казах нищо повече и тя продължи разказа си.

Нещата продължиха така шест месеца. Останалите обитатели на къщата се приютихме в една шепа стаи: кухнята, където Джон все още спеше нощем, дневната и библиотеката. Ние, момичетата, използвахме задните стълби, за да стигнем от кухнята до една спалня, която изглеждаше сигурна. Матраците, на които спяхме, бяха онези, които довлякохме от старата си спалня, леглата обаче бяха прекалено тежки, че да ги местим. Къщата изглеждаше прекалено голяма, след като домакинството бе намаляло по численост. Ние, оцелелите, се чувствахме по-свободно в сигурността на по-малките си жилищни помещения. Същевременно не можехме да забравим напълно останалата част от дома, загниваща бавно зад затворените врати.