Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Ти няма да ме напуснеш никога, нали? — исках да й кажа. Защото аз няма да те напусна. Ние ще останем винаги заедно. Заедно. Каквото и да казва Джон-да-диг.

— Защо не поиграем?

Тя продължи мълчаливата си работа, все едно не ме чу.

— Хайде да си играем на сватба. Ти ще бъдеш булката. Давай! Можеш да облечеш… ето това — измъкнах едно жълто парче газ от натрупания куп премени в ъгъла. — То е също като воал, виж! — тя не го погледна дори когато го сложих на главата й. Просто го махна от очите си и продължи да си чопли пайетите.

И така, аз пренасочих вниманието си към нейната кутия за съкровища. Ключовете на Хестър все още стояха в нея и все още блестяха, макар че Емелин отдавна бе забравила предишния им притежател. Имаше парченца от бижутата на Изабел, цветни опаковки от бонбони и сладкиши, които Хестър й бе давала, опасно парче стъкло от счупена зелена бутилка, дълга панделка със златен край, която бе моя. (Мисус ми я бе дала преди много години). Под всичките тези боклуци все още стояха сребристите конци, които бе изскубнала от завесите в деня, когато пристигна Хестър. И полускрито под бъркотията от гумички, стъкълца и стари боклуци, имаше нещо, което не изглеждаше да принадлежи на Емелин. Нещо кожено. Наклоних главата си на една страна, за да видя по-добре. А! Ето защо го беше прибрала! Златни букви! НЕВНИК. Какво означаваше това НЕВНИК? Или кой беше този НЕВНИК? Накланяйки главата си на другата страна, зърнах още нещо. Мъничка ключалка. И мъничко ключе. Нищо чудно, че бе в кутията за съкровища на Емелин. Златни букви и ключе. Би трябвало да се досетя, че това бе нейното най-скъпоценно притежание. И неочаквано ме осени откритието. НЕВНИК. Дневник.

Протегнах ръка.

Бързо като светкавица — външният й вид можеше да бъде измамен, ръката на Емелин се стрелна и ме хвана за китката, спирайки ме да не докосна съкровищата й. Тя въобще не ме погледна. Отмести ръката ми с твърдо движение и сложи капака на кутията си.

Върху китката ми, там, където ме бе хванала, останаха бели следи от пръстите й.

— Имам намерение да се махна — казах за всеки случай. Гласът ми не прозвуча особено убедително. — И ще го направя. Ще те оставя тук. Ще порасна и ще живея сама.

След което, изпълнена с величествено самосъжаление, станах и излязох от стаята.

Към края на следобеда Емелин дойде да ме намери на подпрозоречното място за сядане в библиотеката. Бях дръпнала завесата, за да се скрия, но тя дойде право там и се огледа. Чух приближаващите се стъпки, почувствах движението на завесата, когато я вдигна. С притиснато към стъклото чело гледах капките дъжд, които падаха върху стъклото. Вятърът ги караше да треперят; те бяха постоянно заплашени да тръгнат по една от зигзагообразните пътечки, като поглъщаха всяка капчица по пътя си и оставяха кратка сребриста следа зад себе си. Тя дойде и сложи главата си на рамото ми. Аз я отхвърлих сърдито. Нямаше да се обърна и да говоря с нея. Тя взе ръката ми и сложи нещо на пръста ми.

Изчаках я да си отиде, преди да го погледна. Пръстен. Беше ми дала пръстен.

Завъртях камъка навътре към страната на дланта си и го приближих към прозореца. Светлината накара камъка да оживее. Беше зелен, същият цвят като очите ми. Зелен като цвета на очите на Емелин. Беше ми дала пръстен. Затворих пръстите около дланта си и направих от ръката си стегнат юмрук с камъка в сърцето му.

Джон събираше кофите с дъждовна вода и ги изпразваше; белеше зеленчуци в кухнята; ходеше до фермата и се връщаше с мляко и масло. Но след всяка работа бавно събираната му енергия, изглежда, се изразходваше до капка и всеки път аз се чудех дали ще има сили да вдигне мършавото си тяло от масата и да се заеме със следващата задача.

— Ще отидем ли в градината? — попитах го. — Можеш да ми покажеш какво да правя там.

Той не ми отговори. Сигурно не ме чу, помислих си. Няколко дни не го закачах и после попитах отново. И отново. И отново.

Най-накрая Джон отиде в бараката, където наостри градинарските си ножици със стария си плавен ритъм. Сетне двамата вдигнахме дългата подвижна стълба и я изнесохме навън.

— Ето така — каза ми той, показвайки как безопасно да поставя стълбата. Опря я върху солидната стена на градината. Аз повторих няколко пъти това упражнение, сетне се качих няколко стъпала по нея и слязох долу.

— Няма да се чувстваш сигурна, яко я подпреш на тисово дърво — обясни ми Джон. — Но ако я поставиш добре, ще бъде напълно безопасна. Трябва да я опиташ с крак.