Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

След това отидохме в градината с фигурите. Той ме заведе до едно тисово дърво със средни размери, което бе обрасло и рошаво. Понечих да подпра стълбата на него, но той извика.

— Не, не! Много си нетърпелива.

Обиколи три пъти дървото. Сетне седна на земята и запали цигара. Аз седнах до него и той запали една и за мен.

— Никога не режи срещу слънцето — обясни ми Джон. — И никога в собствената си сянка — дръпна няколко пъти от цигарата. — Бъди предпазлива с облаците. Не им позволявай да изкривяват твоята линия, когато вятърът ги издухва. Намери нещо постоянно в линията си на полезрение. Покрив или ограда. Това ще бъде котвата ти. И не бързай. Три пъти мери, един път режи — през цялото време, докато говореше, не премести очите си от дървото, нито пък аз. — Трябва да имаш усещане за задната част на дървото, докато оформяш предната, както и за всички останали страни. И недей просто да режеш с ножицата. Използвай цялата си ръка. Чак до рамото.

Довършихме цигарите си и угасихме угарките с петите на ботушите си.

— И се опитай да запазиш образа му в главата си такъв, какъвто го виждаш сега от разстояние, когато отидеш до него.

Бях готова.

Той ме остави да поставя стълбата три пъти до дървото, преди да се увери, че е безопасно закрепена. После взех ножиците и се качих.

Работих три часа. Първо бях опиянена от височината, постоянно гледах надолу и трябваше да се насилвам да не направя още една стъпка по стълбата нагоре. И всеки път, когато я местех, трябваше да правя няколко опита, за да я наглася добре. Работата постепенно ме увлече. Почти не осъзнавах колко нависоко съм, съзнанието ми бе така погълнато от формата, която правех. Джон стоеше край мен и през цялото време мълчеше. Направи само няколко забележки: „Наблюдавай сянката си“ или „Мисли за задната страна!“, но главно наблюдаваше и пушеше. Чак когато накрая слязох от стълбата, почувствах колко изтръпнали са ръцете ми от тежестта на ножиците. Но това нямаше значение.

Отдалечих се, за да огледам работата си. Обиколих три пъти дървото. Сърцето ми подскочи от вълнение. Беше добре.

Джон кимна.

— Не е зле — рече той. — Ще се научиш.

Отидох да взема стълбата от бараката, за да оформя голямото бомбе, но не я намерих. Момчето, което не харесвах, беше в кухненската градинка с гребло в ръце. Отидох при него и му се озъбих.

— Къде е стълбата?

За пръв път говорех с него.

Той не обърна внимание на грубостта ми и ми отговори учтиво.

— Господин Дигенс я взе. Той отиде отпред, поправя покрива.

Взех си една от цигарите, които Джон бе оставил в бараката, и я запалих, хвърляйки замислени погледи към момчето, което ме гледаше завистливо. Сетне наострих градинарските ножици и тъй като остренето ми хареса, наточих и градинарския нож. През цялото време зад стърженето на камъка върху острието се чуваше ритъмът на греблото, с което момчето изравняваше почвата. После погледнах към слънцето и си помислих, че е късно да започвам да оформям бомбето. Затова отидох да потърся Джон.

Стълбата лежеше на земята. Двата й крака сключваха невероятен ъгъл като стрелките на часовник; металната пръчка, която бе предназначена да ги държи постоянно в положение на шест часа, бе изтръгната. До стълбата лежеше Джон. Когато докоснах рамото му, той не помръдна, но беше топъл, тъй като слънцето бе напекло изкълчените крайници и окървавената коса. Беше облещил отворените си очи право към ясното синьо небе, но синьото на очите му бе странно празно.

Разумното момиче ме напусна. Неочаквано останах само аз, просто едно глупаво дете, почти никой, въобще никой.

— Какво ще правя? — прошепнах. — Какво ще правя? — гласът ми ме изплаши. Какво…

Просната на земята, стисках ръката на Джон в моята и камъчетата от чакъла се забиваха в слепоочието ми. Гледах как времето минава. Сянката от нишата на библиотеката се простря върху чакъла и достигна до най-далечните стъпала на подвижната стълба. Стъпало след стъпало тя пълзеше към нас. Стигна чак до обезопасяващата пръчка.

Пръчката за обезопасяване. Защо Джон не бе проверил дали стълбата е подпряна безопасно? Той със сигурност би трябвало да е проверил това. Разбира се, че го е направил! Но ако го е направил, тогава как… защо?

Не можех да понеса тази мисъл. Стъпало след стъпало, след стъпало, сянката на нишата слизаше все по-близо и по-близо. Тя стигна до старите панталони на Джон, сетне до зелената му риза, сетне до косата му — колко оредяла беше косата му! Защо не бях се погрижила по-добре за него?