Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Със сълзи в гласа казах на доктора, че чичо ми е заминал.

— Заминал? — докторът се намръщи.

Момчето не реагира. Значи нищо нямаше да го изненада. То стоеше, гледайки в краката си, без да смее да погледне трупа, и аз си помислих, че сигурно е мамино детенце, преди да отговоря:

— Чичо ми няма да се върне няколко дни.

— Колко дни?

— О! Ами че кога точно замина… — престорих се, че пресмятам дните назад. Сетне, като насила преместих очите си върху трупа, направих така, че колената ми да се разтреперят, и се олюлях.

Докторът и момчето скочиха към мен и ме хванаха за лактите от двете страни.

— Добре, добре. По-късно ще ми кажеш, скъпа.

Позволих им да ме отведат покрай къщата към вратата на кухнята.

— Не знам какво точно да правя! — казах, когато завихме зад ъгъла.

— За кое?

— За погребението.

— Няма нужда да правиш нищо. Аз ще го уредя с погребалното бюро, а викарият ще се погрижи за останалото.

— Ами парите?

— Чичо ти ще оправи сметката, когато се върне. Къде е той, впрочем?

— Но какво ще стане, ако закъснее?

— Мислиш ли, че може би ще закъснее?

— Той е… непредсказуем.

— Така е — момчето отвори вратата на кухнята и докторът ме въведе вътре, като придърпа един стол.

Аз се строполих на него.

— Адвокатът ще направи всичко необходимо, всичко, което трябва, ако се наложи. Сега, кажи ми къде е сестра ти? Знае ли какво се е случило?

Дори не мигнах.

— Спи.

— Чудесно. Да я оставим да спи тогава, а?

Кимнах.

— А сега, когато сте съвсем сами, кой ще се грижи за вас?

— Да се грижи за нас ли?

— Не можете да останете тук съвсем сами. Не и след случилото се. Било е безразсъдно чичо ви да замине толкова скоро след като загубихте икономката си и без да е намерил заместничка. Някой трябва да дойде тук.

— Това наистина ли е необходимо? — очите ми бяха плувнали в сълзи. Емелин не бе единствената, която знаеше как да се държи изкусително женствено.

— Добре, вие сигурно…

— Просто последния път, когато някой се грижеше за нас… Спомняте си нашата гувернантка, нали? — аз го ослепих с поглед, който бе толкова многозначителен и бърз, че той едва ли го е разбрал. Целият се изчерви и погледна встрани. Когато ме погледна отново, бях само смарагди и диаманти. Момчето се прокашля.

— Баба ми би могла да идва, сър. Не да остава тук, но да идва всеки ден, за малко.

Доктор Модели бе объркан, но се замисли. Това все пак беше някакво решение, а той търсеше начин да се измъкне колкото е възможно по-бързо.

— Добре, Амброус. Мисля, че това ще бъде идеалното временно разрешение. За кратко време поне. Без съмнение чичо ви ще се върне след няколко дни, при което няма да има нужда, както ти казваш… да… ами… да…

— Точно така — станах бавно от стола. — Така че, ако вие отидете да се срещнете с гробарите, аз ще отида да се срещна с викария — подадох ръката си. — Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.

Мъжът напълно загуби ума и дума. Той се изправи на крака и аз почувствах краткото докосване на пръстите му до моите. Те бяха мокри от пот.

Доктор Модели отново потърси името върху лицето ми. Коя бях аз — Аделин или Емелин? Емелин или Аделин? Затова избра единствения път за спасение.

— Съжалявам за господин Дигенс. Наистина, госпожице Марч.

— Благодаря, докторе — скрих усмивката си зад воал от сълзи.

Докторът кимна на момчето и затвори вратата зад себе си.

Изчаках доктора да се отдалечи, сетне отворих вратата и поканих момчето да влезе.

— Между другото — казах с глас, който показваше, че аз съм господарката на къщата — няма нужда баба ти да идва тук.

Той ми отвърна със странен поглед. Виж ти, значи имаше един човек, който бе видял зелените очи и момичето, скрито вътре в тях.

— Чудесно — отговори то, като учтиво докосна периферията на шапката си, — тъй като и без това нямам баба.

— Аз ще ти помогна — бе казало то, но беше само едно момче. Да, но въпреки това знаеше как се кара таратайката.

На другия ден момчето ни закара до адвоката в Банбъри — аз на предната седалка до него, Емелин на задната. След четвърт час чакане под зорките очи на секретарката най-накрая бяхме поканени в офиса на господин Ломакс. Той погледна Емелин, погледна мен и каза:

— Няма нужда да питам кои сте вие двете.

— Ние сме в нещо като затруднение — обясних аз. — Чичо ни изчезна, а градинарят ни е мъртъв. Беше нещастен случай. Трагичен инцидент. След като той няма семейство и е работил цял живот за нас, смятам, че семейството ни трябва да плати за погребението му, но имаме съвсем малко…