Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Очите му прескачаха от мен, върху Емелин и обратно.

— Моля да извините сестра ми. Не се чувства съвсем добре — Емелин наистина изглеждаше странно. Позволих й да облече нейните демодирани премени, а очите й бяха пълни с такава красота, че нямаше място за нищо толкова земно като интелигентност.

— Да — рече господин Ломакс и снижи гласа си с половин нота. — Чувал съм нещо за този ефект.

Отговаряйки на неговата любезност, аз се наведох над бюрото и споделих почти шепнешком:

— Моят чичо, ами вие сте говорили с него, така че знаете, нали? Нещата невинаги са много лесни там, така или иначе.

— Предложих му най-искрения си прозрачен взор — всъщност истинско удоволствие е от време на време човек да говори с някой разумен човек.

Той си спомни слуховете, които бе чувал за нас. Едната от близначките не е в ред, казваха, дъската й хлопа. Значи, заключи адвокатът, ясно е, че другата си е съвсем нормална.

— Удоволствието ни е взаимно, госпожице… ъ… Простете, но как беше името ви?

— Името, което търсите, е Марч. Но ние сме свикнали да ни наричат с майчиното ни име. Близначките Ейнджълфийлд, така ни знаят в селото. Никой не помни господин Марч, особено пък ние. Не сме имали възможността да го видим по понятни причини, нали разбирате? И нямаме нищо общо със семейството му. Често сме си мислили, че ще е най-добре да сменим фамилията си.

— Това може да бъде направено. Защо не? Процедурата е много проста, наистина…

— Но някой друг път. Днешната работа…

— Разбира се, разбира се. Да се върнем на въпроса за погребението. Значи вие не знаете дали чичо ви ще се върне скоро, така ли?

— Може да мине известно време — казах, което си бе самата истина.

— Няма значение. Ако се върне навреме, за да уреди сам разходите — добре. Ако ли не, аз ще ги уредя от негово име и ще уточним нещата, когато той се прибере у дома.

Превърнах лицето си в картина на облекчението, каквото той искаше да види, и докато все още бе подгрят от удоволствието, че е успял да свали такъв товар от гърба ми, го отрупах с дузина въпроси за това, какво ще се случи, ако момиче като мен, което носи отговорността за сестра като моята, има нещастието да загуби настойника си завинаги. С няколко думи той ми обясни цялата ситуация и аз съвсем ясно разбрах и запомних стъпките, които трябваше да предприема, и кога трябваше да ги направя.

— Не че някое от тези неща ще ви се наложи във вашето положение! — заключи адвокатът, осъзнал, че се бе поувлякъл, описвайки ми този стряскащ сценарий, и сякаш сега искаше да върне назад част от думите си. — В края на краищата чичо ви ще се върне след няколко дни.

— Дай Боже! — засиях насреща му аз.

Бяхме стигнали до вратата, когато господин Ломакс се сети за нещо много съществено.

— Случайно да ви е оставил някакъв адрес?

— Познавате чичо ми!

— При това доста добре. А не знаете ли приблизително къде е?

Харесах господин Ломакс, но това не ме спираше да го лъжа, когато трябваше. Лъжата беше втора природа за момиче като мен.

— Да… всъщност не.

Той ме изгледа сериозно.

— Защото, ако не знаете къде е той… — мозъкът му се върна към всички правни формалности, които току-що бе изброил.

— Ами, бих могла да ви кажа къде ми каза, че отива.

Господин Ломакс ме гледаше в очакване с вдигнати вежди.

— Каза, че отива в Перу.

Очите на господин Ломакс се окръглиха като на бухал, а устата му се отвори.

— Но, разбира се, и двамата знаем, че това е смешно, нали? — довърших лъжата аз. — Не може да е в Перу, абсурд!

И с моята най-убедителна и най-смела усмивка затворих вратата зад себе си, оставяйки го да се тревожи за моя сметка.

Денят на погребението дойде, а аз все още нямах удобна възможност да се наплача. Всеки ден нещо се случваше. Първо беше викарият, сетне дойдоха разтревожените селяни, искайки да знаят за венците и цветята; дори госпожа Модели дойде, учтива, но студена, сякаш някак си бях опетнена от престъплението на Хестър.

— Госпожа Проктър — бабата на момчето, е просто чудесна — съобщих й аз. — Благодаря на съпруга ви, че я предложи.

Макар да подозирах, че момчето Проктър ме наблюдава, не можах да го хвана.

Погребението на Джон не бе място за плач. Защото аз бях госпожица Ейнджълфийлд, а кой беше той? Само един градинар.

В края на службата, докато викарият говореше мило и безполезно на Емелин — дали не би желала да идва по-често на църква? Божията любов била благословия и утешение за всички създания — аз подслушвах господин Ломакс и доктор Модели зад гърба им, докато те си мислеха, че никой не ги чува.