Влязох в стаята си и застанах до прозореца. Беше тъмно, нищо не се виждаше, но там стоеше моето отражение, една бледа сянка, през която можеш да видиш нощта. Кой? — попитах я аз.
Най-накрая се вслушах в тихия, но настоятелен глас в главата ми, който се опитвах да потисна. Аделин. Не — казах аз. Да, каза той. Аделин.
Не беше възможно. Нейният плач, мъката от загубата на Джон-да-диг идваха от сърцето й. Никой не може да жали така за човек, когото е убил собственоръчно, нали? Никой не може да убие някого, когото обича толкова много.
Но гласът в главата ми върна епизод след епизод историята, който знаех наизуст. Насилието и унищожението на градината с геометричните фигури, всеки удар на ножиците — удар по сърцето на Джон. Атаките върху Емелин, ритането, хапането, дърпането на косата. Бебето, извадено от детската количка и оставено най-безхаберно да умре или да бъде намерено. Едната от близначките не била нормална, дъската й хлопала — казвали в селото. Спомнях си и се чудех. Възможно ли беше? Дали сълзите, на които току-що бях свидетел, не бяха сълзи на вина? Сълзи на разкаяние? На угризения? Дали не бях държала в прегръдките си убийцата и не бях я успокоявала? Това ли бе тайната, която мис Уинтър криеше от света толкова дълго време? Едно неприятно подозрение започна да се надига в мен. Това ли бе основният момент в историята на мис Уинтър? Да ме накара да я съжалявам, да й симпатизирам, да я реабилитирам, да й простя? Потръпнах.
Поне в едно нещо бях сигурна. Тя го обичаше. Не би могло да е другояче. Спомних си как държах изтощеното й измъчено тяло до моето и знаех, че само една разбита любов може да причини подобно отчаяние. Спомних си детето Аделин, което бе проникнало в самотата на Джон след смъртта на Мисус, помагайки му да се върне обратно към живота, като го бе принудило да я научи как се прави градина с геометрични форми.
Същата градина, която сама бе унищожила.
О, може би в края на краищата не бях права!
Очите ми блуждаеха в тъмнината навън. Нейната градина. Дали не бе в памет на Джон-да-диг? Дългогодишното й покаяние за щетите, които бе нанесла?
Потърках уморените си очи и знаех, че трябва да си легна. Но бях прекалено уморена, за да заспя. Мислите ми, ако не успеех да ги спря, щяха да обикалят в кръг цялата нощ. Реших да се изкъпя.
Докато чаках ваната да се напълни, потърсих нещо, което да ме разсее. Една топка хартия, показваща се наполовина под масата, привлече вниманието ми. Разгънах я, пригладих я. Един ред, написан с фонетичната азбука.
После, в банята направих няколко опита да открия смисъл в изписаните символи. Подсъзнателно чувствах, че не съм хванала съвсем правилно изговора на Емелин. Представих си отново огряната от луната градина, контурите на храстите, гротескното, напрегнато лице; чух отново резкия й глас. Но колкото и да се опитвах, не можех да възстановя произношението й.
Прекрачих и влязох във ваната, като оставих парчето хартия на ръба. Водата, която чувствах гореща по краката, бедрата и гърба ми, очевидно бе по-хладка при допир до белега ми встрани. Затворих очи и се плъзнах под повърхността й. Ушите, носът, очите — всичко бе под водата. Тя звънеше в ушите ми, а косата ми се изправи от корените си като пипала на медуза.
Излязох, за да си поема въздух, сетне отново се потопих. Още въздух и отново вода.
Мислите ми започнаха да плуват по един отпуснат, безтегловен начин. Бях чела достатъчно за езика на близнаците, за да знам, че той не може да бъде напълно и изцяло измислен. Езикът, на който са си говорили Емелин и Аделин, би трябвало да е въз основа на английски и френски, или може би съдържаше елементи и от двата езика. Въздух. Вода.
Сигурно бе нарочно изопачен. Може би нарочно бе въведена променена интонация. Или гласни. А понякога и допълнителни късчета, прибавени повече за камуфлаж, отколкото да внесат смисъл.
Въздух. Вода.
Един пъзел. Загадка. Таен код. Криптография. Не би трябвало да е толкова сложен като египетските йероглифи или Микенското линейно писмо В 25 25 През 1900 г. сър Артър Бванс открива двореца на цар Кносос в Микена и в него три глинени плочки от бронзовата ера с гравирани върху тях знаци и цифри — това е линейното микенско писмо В. На 1 юли 1952 г. Майкъл Вентрис публикува начин за разчитането му. Смята се, че това е архаична форма на гръцкия език, предхождаща Омир с пет века. — Б.пр.
. Как би трябвало да подходя? Да разгледам всяка сричка поотделно. Тя можеше да бъде дума или част от дума. Първо да отстраня интонацията. Да си поиграя с ударенията. Да експериментирам с дължината, краткостта, сплескването на гласните звуци. След това — какво означаваха сричките на английски? А на френски? И какво щеше да стане, ако ги изоставим и си поиграем вместо това с всяка страна на сричката? Щяха да се получат множество възможни комбинации. Хиляди. Но не и до безкрайност. Един компютър можеше да свърши тази работа. Човешкият мозък също, но за година или две.
Читать дальше