Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

После момчето се обърна с гръб към нея, сякаш не бе видяло предизвикателството, и продължи работата си.

На другата сутрин пушехме в кухнята. Аз наруших нашето обичайно мълчание.

— Не докосвай Емелин — казах тихо и заплашително. Той ме погледна изненадано.

— Не съм я докосвал.

— Добре. Продължавай да не го правиш.

Мислех, че това е всичко. Двамата дръпнахме по още веднъж от цигарите си и аз се приготвих отново да потъна в мълчание, но след като издуха дима, той неочаквано каза.

— Аз не искам да докосвам Емелин.

Чух го. Много добре чух какво каза. Тази странна лека интонация. Аз чух и разбрах какво искаше да каже.

Дръпнах от цигарата си и не го погледнах. Бавно издухах дима.

— Тя е по-добра от теб — рече момчето.

Цигарата ми не бе дори наполовина изпушена, но аз я смачках. Отидох до вратата на кухнята и я отворих със замах.

То спря на прага до мен. Стоях като закована и гледах право в копчетата на ризата му.

Адамовата му ябълка подскачаше нагоре и надолу, докато преглъщаше. Гласът му бе шепот.

— Бъди добра с мен, Аделин.

Ужилена до болка, вдигнах ядосано очи, смятайки да го изгледам свирепо. Но бях стресната от нежността, изписана на лицето му. За миг бях… объркана.

Той се възползва от предимството си. Вдигна ръка. Имаше намерение да ме погали по бузата.

Но аз бях по-бърза. Свих юмрука си и блъснах ръката му встрани.

Не го нараних. Не можех да го нараня. Но той изглеждаше объркан. Разстроен. Смутен. След това си отиде.

Кухнята беше много празна без него. Мисус си бе отишла. Джон си бе отишъл. Сега дори момчето си отиде.

— Аз ще ти помогна — бе казало то. Но това беше невъзможно. Как можеше едно момче като него да ми помогне? Как можеше въобще някой да ми помогне?

Чаршафът беше покрит с оранжева коса. Аз стъпвах по нея и в обувките ми влизаха косми. Боядисаната част бе напълно изрязана; редките кичури, които покриваха скалпа на мис Уинтър, бяха чисто бели.

Свалих кърпата и изтръсках кичурите от гърба й.

— Дайте ми огледало — помоли мис Уинтър.

Подадох й огледалото. С късата си коса тя приличаше на прошарено дете.

Тя погледна в него. Очите й срещнаха нейните очи, голи и тъжни, и тя се гледа доста дълго. Сетне остави огледалото на масата.

— Точно това исках. Благодаря ви, Маргарет.

Оставих я и докато вървях към моята стая, си мислех за момчето. Мислех за него и за Аделин, и после мислех за него и за Емелин. После мислих за Аурелиус, намерен като невръстно бебе, облечен със старомодни дрешки и завит в торба, с лъжица от Ейнджълфийлд и страница от „Джейн Еър“. Мислех през целия път, но въпреки това не стигнах до никакво заключение.

Нещо обаче ми дойде наум в едно от онези бездънни, неизмерими и невъзможни да бъдат разгадани странични разклонения на мисълта. Спомних си онова, което Аурелиус ми каза последния път, когато бях в Ейнджълфийлд. „Просто бих искал да има някой, който да ми каже истината.“ И открих ехото на тези думи „Кажете ми истината“. Момчето в кафявия костюм. Сега си обясних защо в „Банбъри Хералд“ нямаше нищо, никакъв запис, никаква следа от интервюто, за което техният млад репортер бе ходил в Йоркшир. Той въобще не е бил репортер. Това е бил Аурелиус.

На другия ден се събудих с мисълта: днес, днес, днес. Една биеща камбана, която само аз можех да чуя. Здрачът сякаш бе проникнал в душата ми; чувствах огромна умора и отегчение. Моят рожден ден. Денят на моето раждане. Денят на моята смърт.

Джудит ми донесе картичка от татко на таблата със закуската. Картина на цветя, неговите обичайни замъглени думи за поздрави и бележка. Той се надяваше, че съм добре. Той бил добре. Имал няколко книги за мен. Да ми ги изпрател ли? Майка ми не бе подписала картичката; той я бе подписал и за двамата. „С любов от татко и мама“. Това не беше вярно. Знаех го и той го знаеше, но какво можеше да направи?

Влезе Джудит.

— Мис Уинтър пита дали сега…

Пъхнах картичката под възглавницата си, преди тя да я види.

— Сега е чудесно — отговорих и взех молива и бележника си.

— Добре ли спахте? — искаше да знае мис Уинтър, а след това: — Изглеждате малко бледа. Не се храните достатъчно.

— Добре съм — уверих я, макар да не бях добре.

Цялата сутрин се борих с усещането за блуждаещи, случайни, заблудени прошепнати думи от един свят, които се просмукват през пукнатините на друг. Познато ли ви е чувството, когато започнете да четете нова книга, когато току-що сте приключили друга? Идеите и темите от предишната книга, дори образите и характерите са все още с вас, когато отворите новата книга. В момента бях в подобно състояние. През целия ден бях жертва на отклонения. Мисли, спомени, чувства, странични фрагменти от моя собствен живот си играеха и правеха поразии с концентрацията ми.