Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Болестта ли бе онова, което диктуваше отговора ми? Или фактът, че днес бе рожденият ми ден? Може би това, че аз самата нямах майка? Липсата на собствената ми майка? Тези фактори може да имаха някакво влияние, но най-същественият от тях бе изражението на Аурелиус, който очакваше моя отговор. Имаше сто и една причини да кажа „не“ на неговата молба, но когато видях огромното, непреклонно желание, всички те се стопиха.

Аз казах „да“.

Ваната в известна степен успя да ме размрази, но не направи нищо за успокояване на болката зад очите ми. През остатъка от следобеда зарязах всички мисли за работа и се промъкнах в леглото, придръпвайки допълнителни завивки върху себе си чак до ушите. Все още треперех. По време на лекия си, повърхностен сън видях странни картини. Хестър и баща ми, близначките и майка ми, картини, в които всеки имаше лицето на някой друг, в които всеки бе някой друг, макар и променен, и дори моето собствено лице бе смущаващо за мен, тъй като бе изкривено и различно, едновременно мое и чуждо, понякога аз, понякога някой друг. После светлата глава на Аурелиус се появи в съня ми: той, винаги той и само той — усмихваше се и фантомите изчезнаха. Тъмнината се спусна над мен като вода и аз потънах в дълбините на съня.

Събудих се с главоболие, боляха ме крайниците, ставите и гърбът. Една умора, която нямаше нищо общо с изтощението или с липсата на сън, тежеше и забавяше мислите ми. Тъмнината се бе сгъстила. Проспала ли бях часа на срещата си с Аурелиус? Мисълта ме ядеше, но някак си отдалеч и мина доста време, преди да мога да се изправя, за да погледна часовника си. Защото по време на съня в мен се бе оформило едно неясно чувство. Трепет? Носталгия? Вълнение? И то бе породило чувството за очакване. Миналото се бе върнало! Сестра ми бе някъде наблизо. В това нямаше съмнение. Не можех да я видя, нито да я помириша, но моето вътрешно ухо, настроено винаги и единствено за нея, долавяше вибрациите й и те ме изпълваха с тъмна и приспивна радост.

Нямаше нужда да отблъсквам Аурелиус. Сестра ми щеше да ме намери, където и да съм. Не беше ли тя моята близначка? Всъщност имах половин час, преди да се срещна с него при градинската порта. Измъкнах се несръчно от леглото и понеже ми беше студено и бях изморена, за да сваля пижамата си, навлякох дебела риза и пуловер направо върху нея. Опакована като дете в нощта на фойерверките, слязох долу в кухнята. Джудит ми бе оставила студено месо, но аз нямах никакъв апетит. Поседях десет минути на кухненската маса. Копнеех да затворя очите си, но не смеех, защото се страхувах, че ще се предам на вцепенението, което караше главата ми да се накланя към масата.

Като си оставих пет минутки в запас, отворих кухненската врата и се измъкнах в градината.

Откъм къщата не идваше никаква светлина, нямаше и звезди. Препъвах се в мрака, меката почва под краката ми и докосването на клонки и листа ми подсказваха, когато се отклонявах от пътя. От тъмното нищо една клонка издраска лицето ми и аз затворих очи, за да ги предпазя. Вътре в главата ми се оформяха полуболезнени, полуеуфорични вибрации. Разбирах ги изцяло. Това беше нейната песен. Сестра ми идваше.

Стигнах до мястото на срещата. Тъмнината се размърда. Беше той. Ръката ми се блъсна в него, сетне почувствах, че я стисна.

— Добре ли си?

Чух въпроса, но от разстояние.

— Имаш ли температура?

Думите бяха там, странното бе, че не означаваха нищо.

Бих искала да му кажа за прекрасните вибрации, да му кажа, че сестра ми е дошла, че всеки момент щеше да бъде тук с мен. Знаех това; знаех го от топлината, която белегът отстрани на тялото ми излъчваше. Но между мен и моите думи стоеше белият звук, излъчван от нея, и ме правеше няма.

Аурелиус пусна ръката ми, за да свали ръкавицата си, и аз почувствах дланта му, странно хладна в горещата нощ, върху челото си.

— Трябваше да си стоиш в леглото — каза той.

Дръпнах ръкава му, съвсем слабо, но достатъчно. Той ме последва през градината тихо и безшумно като статуя върху колелца.

Нямам спомен, че ключовете на Джудит са били в ръката ми, макар че сигурно съм ги взела. Навярно бяхме преминали през дългите коридори до покоите на Емелин, но това също е изтрито от паметта ми. Спомням си вратата, но картината, която присъства в съзнанието ми е, че когато я докоснахме, тя се отвори бавно — по свое желание, което знам, че е напълно невъзможно. Сигурно аз съм я отключила, но този откъс от реалността е загубен и е останал само образът, че вратата се отваря сама.