Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Откъде разбрахте, че имам рожден ден?

— Вие ни казахте, докато спяхте. Кога смятате да ми разкажете вашата история, Маргарет?

— Моята какво? Аз нямам история — отвърнах.

— Разбира се, че имате. Всеки има история.

— Не и аз — поклатих главата си. В нея чувах неразличимото ехо от думи, които може би съм казала в съня си.

Мис Уинтър постави панделката на страницата и затвори книгата.

— Всеки си има история. Тя е като семейството. Може да не знаеш кои са те, може да си ги загубил, но така или иначе те съществуват. Може да си се отдалечил или да си им обърнал гръб, но не можеш да кажеш, че ги нямаш. Същото е и с историите. Така че — заключи тя — всеки си има история. Кога смятате да ми разкажете вашата?

— Не смятам.

Тя наведе главата си на една страна и ме изчака да продължа.

— На никого не съм разказвала моята история. Ако изобщо има такава. И не виждам никаква причина да променям нещата сега.

— Разбирам — отвърна меко тя, кимайки с глава, сякаш, наистина разбираше. — Добре, това си е ваша работа, разбира се — мис Уинтър обърна ръката си в скута и загледа обезобразената си длан. — Вие сте свободна да не казвате нищо, щом така искате, но мълчанието не е естествена среда за историите. Те се нуждаят от думи. Без тях историите избледняват, разболяват се и умират. И след това те преследват — очите й се върнаха към мен. — Повярвайте ми, Маргарет. Аз знам това.

Спах дълго. А когато се събудих, до леглото ми имаше храна като за болен, приготвена от Джудит. Изядох една или две лъжици, не повече. Джудит влезе, за да прибере таблата, и не можа да скрие разочарованието си, но не каза нищо. Не ме болеше нищо — нямах главоболие, нито простуда, не ми беше лошо, — освен ако не се брои умората, изтощението и разкаянието, които тежаха в главата и в сърцето ми. Какво бях сторила на Емелин? А на Аурелиус? В будните си часове бях измъчвана от спомена за онази нощ; вината ме преследваше дори в съня.

— Как е Емелин? — питах Джудит. — Добре ли е?

Отговорите й бяха индиректни: защо ми трябвало да се тревожа за мис Емелин, когато аз самата съм била зле? Мис Емелин не била добре от дълго време. Мис Емелин била така от години.

Всъщност нейното увъртане и нежелание ми обясниха всичко, което исках да знам. Емелин не беше добре. Това беше моя грешка. Аз бях виновна.

Колкото до Аурелиус, единственото нещо, което можех да направя, бе да му пиша. Веднага щом бях в състояние да пиша, накарах Джудит да ми донесе лист и писалка, подпрях се на възглавницата и надрасках едно писмо. Не бях доволна, затова опитах още едно, после още едно. Никога не съм срещала подобна трудност при избора на думи. Когато постелята ми бе толкова отрупана с отхвърлени версии, че се отчаях, аз избрах напосоки един лист и направих чисто копие.

„Скъпи Аурелиус, Добре ли си?

Съжалявам за онова, което се случи. Нямах намерение да нараня никого. Бях луда, нали? Кога мога да те видя? Все още ли сме приятели?

Това щеше да свърши работа.

Доктор Клифтън влезе в стаята ми. Преслуша сърцето ми и ми зададе куп въпроси.

— Безсъние? Нередовен сън? Кошмари?

Кимнах три пъти.

— Така си и мислех — той взе термометъра и ми нареди да го сложа под езика си, сетне стана и отиде до прозореца. Докато стоеше с гръб към мен, попита:

— А какво четете?

С термометъра в устата не можех да отговоря.

— „Брулени хълмове“? Това ли четете?

— Ъ-хъ.

— И „Джейн Еър“?

— Ъ-хъ.

— „Разум и чувства“ 26 26 Роман от Джейн Остин — Б.пр. !

— Ъ-хъ.

Докторът се обърна и ме погледна сериозно и тъжно.

— И както предполагам, сте чели тези книги повече от веднъж?

Кимнах и той се намръщи.

— Четете и препрочитате? Много пъти?

Кимнах още веднъж и той се намръщи още повече.

— Още от детството си?

Бях объркана от въпросите, но принудена от строгостта в гласа му, кимнах отново.

Под тъмните вежди очите му се присвиха и станаха като цепки.

Тогава той се наведе към мен, за да отчете термометъра.

Отблизо хората изглеждат различно. Една тъмна вежда пак си е тъмна вежда, но човек може да види отделните косъмчета в нея и колко правилно са подредени. Последните кафяви косъмчета в края й, много фини, почти незабележими, се простираха по посока на слепоочията. В строежа на кожата му много нагъсто се виждаха наболите връхчета на брадата му. Ето отново: ноздрите му почти незабележимо се разшириха, ъгълчетата на устата му трепнаха. Винаги бях приемала това за суровост, за доказателство, че не мисли много-много за мен. Но сега, гледайки го от няколко инча разстояние, ми се стори, че той може би не ме одобрява. Беше ли възможно, помислих си, доктор Клифтън тайно да ми се присмива? Той извади термометъра от устата ми, скръсти ръце и произнесе диагнозата си.