Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Прокашлях се.

— Маргарет — мис Уинтър, седнала в инвалидната количка близо до сестра си, ми посочи един стол от другата страна на леглото. — Колко мило от ваша страна.

Гледах лицето на Емелин върху възглавницата. Бях виждала вече червеното и бялото от белези и изгоряла кожа, тя не бе загубила нищо от своята добре подхранвана пухкавост, косата й все още представляваше заплетено бяло гранче. Апатично и равнодушно погледът й блуждаеше по тавана, тя изглеждаше напълно индиферентна по отношение на присъствието ми. Къде беше разликата? Защото тя беше различна. В нея имаше някаква видима промяна, която трудно можех да определя. Обаче не бе загубила нищо от своята сила. Една ръка се протегна извън завивката и тя хвана ръката на мис Уинтър в здрава хватка.

— Как сте, Емелин? — попитах доста нервно аз.

— Не е добре — отговори вместо сестра си мис Уинтър. Самата тя се бе променила много през последните дни, но колкото повече болестта я изяждаше, толкова по-явна ставаше същността й. Всеки път я виждах по-тънка, по-крехка, по-прозрачна, а стоманената сърцевина в центъра се оголваше все повече.

— Искате ли да ви почета? — попитах.

— Да, моля ви.

Прочетох една глава. След това мис Уинтър промърмори: „Заспа“. Очите на Емелин бяха затворени, дишането й бе равно и спокойно. Беше отпуснала хватката върху ръката на сестра си и мис Уинтър я потърка, за да върне живота в нея. Върху пръстите й започваха да се появяват синини. Забелязвайки погледа ми, тя скри ръцете си в шала.

— Съжалявам за това прекъсване на работата ни — каза тя. — Вече трябваше да ви отпратя веднъж, когато Емелин беше болна. Сега също трябва да прекарвам повече време с нея, така че нашият проект ще почака. Но този път няма да е задълго. Пък и Коледа идва. Вие ще искате да отидете при семейството си. А когато се върнете след ваканцията, ще видите как са се подредили нещата. Очаквам — тук настъпи една много кратка пауза, — че тогава ще бъдем в състояние да продължим отново работата си.

Не разбрах веднага какво иска да каже. Думите бяха двусмислени, но гласът й ми каза останалото. Погледнах спящото лице на Емелин.

— Искате да кажете, че…?

Мис Уинтър въздъхна.

— Не се подлъгвайте от факта, че изглежда силна. Тя е болна от много дълго време. От години свиквам с мисълта, че ще доживея да я видя как си отива преди мен. После, когато се разболях, не бях толкова сигурна. А сега, изглежда, двете сме в надпревара пред финала.

Значи това бе, което очаквахме. Събитието, без което историята не можеше да свърши.

Неочаквано гърлото ми пресъхна, а сърцето ми се сви уплашено.

Емелин умираше.

— Моя ли е вината?

— Ваша? Как би могла да бъде ваша? — мис Уинтър поклати глава. — Онази нощ няма нищо общо с това — тя ми отправи един от нейните проницателни погледи. — Защо това ви разстройва, Маргарет? Моята сестра ви е непозната. За вас тя е чужд човек. Трудно ми е да разбера какво ви прави толкова нещастна. Състраданието към мен ли? Кажете ми, Маргарет, какъв е проблемът?

В известен смисъл тя не грешеше. Аз наистина изпитвах състрадание към нея. Защото вярвах, че знам през какво бе минала и какво бе преживяла. Тя се присъединяваше към мен в редиците на ампутираните. Разделените близнаци са половин души. Линията между живота и смъртта е тясна и тъмна, а лишеният от половинката си близнак живее по-близо до тази линия от всички останали хора. Макар че често бе в лошо настроение, макар че имаше опак характер, бях започнала да я харесвам. На практика всъщност харесвах детето, което е била някога, детето, което все по-често се появяваше напоследък. С късо подстриганата си коса, със своето чисто, негримирано лице, с крехките си ръце, оголени и беззащитни без тежките скъпоценни камъни, тя с всеки изминал ден все повече заприличваше на дете. В моето съзнание това бе същото дете, което бе загубило сестра си, и ето къде скръбта на мис Уинтър се срещаше с моята собствена скръб. Нейната драма щеше да се разиграе тук, в тази къща, през следващите дни. Но това бе същата драма, която бе захапала и моя живот.

Наблюдавах лицето на Емелин върху възглавницата. Тя вече бе достигнала онази граница, която ме бе разделила от моята сестра. Скоро щеше да я прекоси и щяхме да я загубим; щеше да бъде едно ново попълнение в онова, другото място. Бях изпълнена от абсурдното желание да прошепна в ухото й едно съобщение, едно послание до моята сестра, сигурна, че тя е човекът, който много скоро щеше да я види. Само че какво да й кажа?