Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Почувствах любопитния погледна мис Уинтър върху лицето си. Успях да възпра глупостта си навреме.

— След колко време? — попитах.

— Дни. Седмица може би. Скоро.

Тази нощ седях дълго с мис Уинтър. На другия ден отново бях до леглото на Емелин. Седяхме, четяхме на глас или мълчахме, само доктор Клифтън прекъсваше нашето бдение. Той, изглежда, приемаше моето присъствие като нещо естествено, защото ме включи в същата усмивка, с която дари мис Уинтър, докато говореше внимателно за състоянието на Емелин. Понякога присядаше при нас за около час, споделяйки нашето отшелничество, и слушаше, докато четях. Вземах книга от някоя лавица, отварях я на произволна страница, започвах или свършвах някъде, понякога по средата на изречението. „Брулени хълмове“ преминаваше в „Ема“, която правеше място на „Диамантите на Юстас“ 27 27 Роман от Антъни Тролъп, изд. 1871 г. — Б.пр. , която пък заменях с „Трудни времена“ 28 28 Роман от Чарлз Дикенс. — Б.пр. , която отстъпваше място на „Жената в бяло“. Откъси. Фрагменти. Нямаше значение. Изкуството въпреки своята цялост, форма и завършеност нямаше сила да утешава. От друга страна, думите бяха живот. Техният ритъм беше противовес на бавното вдишване и издишване на Емелин.

Денят преваляваше, а на другия ден беше Бъдни вечер. Денят на моето заминаване. Не исках да си тръгвам. Шепотът на тази къща, прекрасното усамотение, което предлагаше нейната градина, бяха всичко на света, което исках в момента. Книжарницата и баща ми изглеждаха много малки и много далеч, майка ми — както винаги — още по-далеч. Колкото до Коледа, тя бе толкова скоро след моя рожден ден, че майка ми не бе в състояние да понесе празника по случай рождението на детето на някаква друга жена, без значение колко отдавна се бе случило това. Мислех за баща ми, който отваряше коледните картички, изпратени от малкото приятели на семейството, и подреждаше върху камината само онези, на които имаше изрисувани светци, снежни сцени и червеношийки, а скриваше някъде онези, на които бе изобразена Божията майка с младенеца. Всяка година той събираше цяла колекция от тях: блестящо оцветени образи на майката, гледаща в унес и възторг своя единствен, перфектен, съвършен син; бебето, което я гледаше по същия начин; двамата, оградени в благословен ореол от любов и завършеност. Всяка година те отиваха в коша за боклук.

Знаех, че мис Уинтър нямаше да има нищо против, ако я помолех да остана. Може би дори щеше да бъде щастлива да има компания в дните, които предстояха, но аз не я помолих. Не можех. Видях влошаването на Емелин. Колкото повече тя отслабваше, толкова повече ръката върху сърцето ми стискаше по-силно и по-стегнато и нарастващата болка ми казваше, че краят не е далеч. Беше проява на страх от моя страна, но идваше Коледа и това бе възможност да избягам. Така че се възползвах от нея.

Вечерта приготвих багажа си и се върнах в покоите на Емелин, за да кажа довиждане на мис Уинтър. Шепотът на сестрите бе отлетял, полумракът висеше по-тежък, по-неподвижен отпреди. Мис Уинтър държеше някаква книга в скута си, но очите й наблюдаваха тъжно лицето на сестра й. Емелин лежеше неподвижно в леглото си, завивката на гърдите й се повдигаше и спадаше. Очите й бяха затворени и тя изглеждаше дълбоко заспала.

— Маргарет — прошепна мис Уинтър, посочвайки ми един стол. Изглеждаше доволна, че съм дошла. Заедно изчакахме светлината съвсем да изчезне, заслушани в приливите и отливите от дишането на Емелин — то идваше и си отиваше с плавен невъзмутим ритъм, успокоителен като шума на вълните на морския бряг.

Стоях мълчаливо, съчинявайки в ума си невъзможните съобщения, които бих могла да изпратя на сестра си чрез този пътник към другия свят. С всяко издишване стаята сякаш се изпълваше с все по-дълбока и непоносима тъга.

Един тъмен силует се размърда на фона на прозореца — мис Уинтър.

— Трябва да вземете това — каза тя и движението в тъмнината ми подсказа, че държи нещо и ми го подава през леглото.

Пръстите ми се сключиха върху някакъв правоъгълен кожен предмет с метална закопчалка. Нещо като книга.

— От кутията със съкровища на Емелин е. Повече няма да й бъде нужно. Вървете. Прочетете я. Когато се върнете, ще говорим.

С книгата в ръка прекосих стаята, намирайки пътя си чрез опипване на мебелите с ръце. Зад мен продължаваха да прииждат и да се отдръпват вълните от дишането на Емелин.

Дневникът на Хестър беше повреден. Ключалката липсваше, езичето бе толкова ръждясало, че оставяше оранжеви следи по пръстите ми. Първите три страници бяха залепнали една за друга там, където лепилото от вътрешната корица се бе разтекло по тях. На всяка страница последната дума се бе размазала в кафеникаво петно, тъй като дневникът е бил изложен едновременно на прах и влага. Няколко страници бяха откъснати, по оръфаните краища се виждаше мъчителна поредица от фрагменти: абн, кр, та, ист. Най-лошото от всичко бе, че дневникът, изглежда, известно време е престоял във вода, страниците му бяха нагънати, при затваряне беше издут.