Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Вие страдате от болестта, която поразява дами с романтично въображение. Симптомите включват припадане, слабост, загуба на апетит, лошо настроение. Докато до известна степен кризата може да бъде приписана на бродене в ледения дъжд без защитата на водонепромокаем дъждобран, по-дълбоката причина вероятно се дължи на някаква емоционална травма. Обаче, за разлика от героините на любимите ви романи вашият организъм не е отслабнал от лишенията, присъщи на живота в по-раншни и по-сурови времена. Нямате туберкулоза, нито детски паралич, нито нехигиенични условия на живот. Ще оживеете.

Той ме погледна право в очите и аз не бях в състояние да отместя погледа си встрани, когато каза:

— Вие просто не ядете достатъчно, госпожице.

— Нямам апетит.

— L’appetit vient en mangeant.

— Апетитът идва с яденето — преведох аз.

— Точно така. Вашият апетит ще се върне. Но трябва да го чакате по средата на пътя. Трябва да желаете той да се върне.

Беше мой ред да се намуся.

— Лечението не е сложно: ядене, почивка. И вземете това… — той написа набързо нещо в бележника си, откъсна страницата и я сложи на нощната ми масичка. — Слабостта и умората ще си отидат за няколко дни — посягайки да вземе куфарчето си, той прибра писалката и бележника. Сетне, ставайки да си върви, се поколеба. — Бих искал да ви попитам за тези ваши сънища, но подозирам, че няма да искате да ми кажете…

— Не, няма.

Лицето му помръкна.

— Така си и мислех.

После ми пожела приятен ден и си отиде.

Посегнах към рецептата. Със стремителен почерк той бе написал: „Сър Артър Конан Дойл. Случаите на Шерлок Холмс. По десет страници два пъти на ден, до края на лечението.“

Следвайки инструкциите на доктор Клифтън, прекарах два дни в леглото, като ядях, спях и четях Шерлок Холмс.

Признавам, че прекалих с предписаното ми лекарство, гълтайки един разказ след друг. Преди края на втория ден Джудит слезе в библиотеката за друг том на Конан Дойл. След припадъка ми тя неочаквано стана много мила с мен. Но не защото ме съжаляваше и й беше мъчно за мен, макар че тя наистина ме съжаляваше. Промяната се дължеше на факта, че сега, след като присъствието на Емелин вече не бе тайна в къщата, Джудит имаше свободата да покаже своите естествени симпатии, вместо непрекъснато да поддържа една защитна позиция.

— И тя никога ли не каза нищо за тринайсетата приказка? — попита ме един ден замислено тя.

— Нито дума. А на вас?

Джудит поклати глава.

— Не, никога. Странно е, нали? След всичко, което е написала, най-прочутата приказка от всички може да е тази, която дори не съществува. Просто си помислете: би могла да публикува книга с всички липсващи приказки и тя ще се продава като топъл хляб — и тогава с поклащане на главата, за да проясни мислите си, тя каза: — А вие? Какво сте сторили на доктор Клифтън, а?

Когато доктор Клифтън минаваше да ме види, очите му кацаха върху томчетата до леглото ми. Той не казваше нищо, но ноздрите му се свиваха.

На третия ден, макар да се чувствах крехка като новородено, станах. Дръпнах завесите встрани и стаята ми се изпълни със свежа и чиста светлина. Навън от хоризонт до хоризонт се простираше ярко, безоблачно синьо небе, а градината блестеше от скреж. Сякаш през изминалите дълги облачни дни светлината се бе събирала зад някой облак, а сега се изливаше наведнъж надолу, обливайки ни с безценна светлина. Почувствах как животът започна да се движи слабо по вените ми.

Преди закуска излязох навън. Бавно и внимателно пристъпвах из ливадата, докато Шадоу се мотаеше в краката ми. Под стъпките ми снегът хрускаше, слънцето блестеше и се отразяваше в леденото покритие. Заскрежената трева запазваше отпечатъка от подметките ми, но до мен Шадоу пристъпваше като изискан нежен дух, без да оставя следи. Отначало студеният сух въздух се забиваше като нож в гърлото ми, но малко по малко свикнах и се наслаждавах на ободряващата му свежест. Но само след няколко минути бузите ми започнаха да горят, пръстите ми порозовяха, а краката ме заболяха и аз бях щастлива да се върна в къщата, а Шадоу бе щастлив да ме последва. Първо закуска, после на дивана в библиотеката, край бумтящия огън в камината и с нещо за четене в ръка.

Можех да преценя колко по-добре съм от факта, че мислите ми не се обърнаха към съкровищата в библиотеката на мис Уинтър, а към нейния разказ. Изрових листовете, от деня на припадъка ми и се върнах към топлината на огнището, където с Шадоу до мен прекарах най-хубавата част от деня в четене. Четях, четях, и пак четях, откривайки историята наново, припомняйки си нейните загадки, мистерии и тайни. Но нямаше открития. Накрая бях толкова объркана, колкото и преди да започна. Беше ли виновен някой за смъртта на Джон-да-диг? Нарочно ли беше повредена стълбата? Да. Но кой? И какво бе всъщност онова, което Хестър е помислила за призрак? И още по-неочаквано от всичко останало, как Аделин, това непокорно и буйно дете, неспособно да комуникира с никого другиго, освен с бавно мислещата си сестра, и способно на разбиващи сърцето действия като унищожаване на градината, впоследствие бе станало мис Уинтър — самодисциплинираната авторка на дузини световноизвестни романи и създателка на изключителна градина?