Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Спомените ми за онова, което се случи при Емелин през онази нощ, са откъслечни. Цели отрязъци от време са пропаднали или са се самопогълнали, докато други събития се повтарят отново и отново в забързана последователност. Лица и изражения се мержелеят ужасяващо огромни, сетне Емелин и Аурелиус се появяват като миниатюрни марионетки на огромно разстояние. Колкото до мен, аз бях обладана, заспала, замръзнала — и разсеяна по време на цялото събитие от собствената ми погълнатост: от сестра ми.

С помощта на логиката и причинността ще направя опит да наместя и подредя в разумна последователност образите, които съзнанието ми бе записало частично и разбъркано като събития, случили се по време на сън.

Аурелиус и аз влязохме в стаята на Емелин. Нашите стъпки бяха беззвучни върху дебелия килим. Минахме през една врата, после през друга, докато стигнахме до стая с отворена врата, водеща към градината. Застанала на прага с гръб към нас, стоеше фигура с бяла коса. Тя си тананикаше. Ла-ла-ла-ла-ла. Един счупен откъс от мелодия, без начало и без развитие, който ме преследваше неизменно, откакто пристигнах в къщата. Той се промъкваше като червей в главата ми, където си съперничеше с високочестотните вибрации на сестра ми. Аурелиус стоеше до мен и чакаше да го представя на Емелин. Но аз не можех да говоря. Вселената се бе редуцирала в непоносим вой в главата ми; времето се бе протегнало в една безкрайна секунда; аз бях онемяла. Вдигнах ръце към ушите си, отчаяно копнееща да спра какофонията. Като видя жеста ми, Аурелиус беше този, който заговори.

— Маргарет!

Чувайки непознат глас зад себе си, Емелин се обърна.

Беше изненадана. В зелените й очи се появи страдание и болка. Устата без устни оформи едно изкривено „О“, но тананикането не спря, само се превърна в пронизителен вой, който се заби като нож в главата ми.

Аурелиус се обърна стреснато от мен към Емелин и бе парализиран от разбитото лице на жената, която бе неговата майка. Звукът от устните й разряза въздуха като нож.

За известно време бях и заслепена, и онемяла. Когато отново можех да виждам, Емелин се бе свила на пода, виенето й бе преминало в хленчене. Аурелиус бе коленичил до нея. Ръцете й дращеха по него и аз не знам дали искаше да прегърне или да го отблъсне, но той взе ръката й в своята и я задържа.

Ръка в ръка. Кръв при кръвта.

Той е като статуя на нещастието. Монолит на скръбта.

Вътре в главата ми продължаваше мъчението от яркия бял звук. Моята сестра… моята сестра…

Светът се оттегли и аз се озовах съвсем сама в една буря от звуци и шум.

Знам какво е станало след това, макар че не мога да си го спомня. Аурелиус оставил нежно Емелин на пода, когато чул стъпките в коридора. Джудит възкликнала, когато открила, че ключовете й ги няма. Докато отиде да вземе резервната връзка — вероятно от Морис, Аурелиус се втурнал към вратата и изчезнал в градината. Когато най-накрая Джудит влязла в стаята, видяла Емелин на пода и с тревожен вик пристъпила към мен.

Но в онзи момент аз не знаех тези неща. Защото светлината, която бе моята сестра, ме бе обгърнала, превзела и освободила от съзнанието ми.

Най-накрая.

Една тревога, остра като зеления поглед на мис Уинтър, ме събужда безпричинно. Какво име бях произнесла в съня си? Кой ме бе разсъблякъл и сложил в леглото? Какво бяха прочели те в белега върху кожата ми? Какво бе станало с Аурелиус? И какво бях причинила на Емелин? Нейното обезумяло лице измъчва съзнанието ми повече от всичко останало, когато започва да изпълзява от съня.

Когато се събуждам, не знам кое време е. Джудит е до мен. Тя ме гледа как се размърдвам и поднася чаша до устните ми. Пия.

Преди да проговоря, сънят отново ме поваля.

Когато се събудих за втори път, до леглото ми бе мис Уинтър с книга в ръка. Столът й бе отрупан с кадифени възглавнички, както винаги, но с кичурите бледа коса около голото лице тя приличаше на непослушно хлапе, което се е покатерило на трона на кралицата за майтап.

Чувайки, че се размърдах, тя вдигна глава от четивото си.

— Доктор Клифтън беше тук. Имахте много висока температура.

Не казах нищо.

— Ние не знаехме, че имате рожден ден — продължи тя. — Не можахме да намерим картичка. Нямаме много рождени дни тук. Но донесох малко див люляк от градината…

Във вазата имаше тъмни клонки, голи, без листа, но с нежни пурпурни цветчета по цялата им дължина. Те изпълваха въздуха със сладка, опияняваща миризма.