Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Честит рожден ден ли? Татко прошепваше тези думи — честит рожден ден, весело, но в ухото ми. Ние играехме тихи игри на карти, на които победителят правеше весела физиономия, а загубилият гримасничеше и страдаше, но нищо, нито звук, нито смях можеха да се чуят от стаята над главите ни. Между игрите той се качваше и слизаше, моят беден татко, разкъсван между мълчаливата болка в спалнята и тайният рожден ден долу, променяйки по стълбите лицето си от веселие, към състрадание, от съпричастие отново към радост.

Не честит рожден ден. От деня, в който съм родена, на този ден винаги присъстваше скръбта. Тя се отлагаше като прах върху мебелите. Покриваше всичко и всеки; нахлуваше в нас с всеки дъх, който поемахме. Покриваше със савана си нашето собствено нещастие.

Само защото ми бе толкова студено, можех да понеса и да си припомня тези дни.

Защо тя не можеше да ме обича? Защо моят живот означаваше за нея по-малко от смъртта на сестра ми? Дали обвиняваше мен за това? Вероятно беше права. Аз бях жива само защото сестра ми беше мъртва. Всеки поглед върху мен й напомняше за нейната загуба.

Дали за нея щеше да бъде по-лесно, ако и двете бяхме мъртви?

Изумена, продължих да вървя. Крачка след крачка, отново, и отново, и отново, като хипнотизирана. Без да се интересувам накъде вървя. Без да гледам и без да виждам нищо. Просто бродех, препъвах се и залитах.

После се блъснах в нещо.

— Маргарет! Маргарет!

Беше ми прекалено студено, че да се стресна, прекалено студено, за да отговоря на огромната фигура, която стоеше пред мен, завита в приличаща на палатка зелена водонепромокаема дреха. Размърдах се и две ръце ме хванаха за раменете и ме разтърсиха.

— Маргарет!

Беше Аурелиус.

— Погледни се! Цялата си посиняла от студ! Бързо ела с мен! — той ме хвана за ръка и ме поведе безцеремонно. Краката ми се преплитаха зад него, докато стигнахме до някакъв път, до някаква кола. Аурелиус ме набута в нея. Чух тръшването на вратата, ръмженето на мотора и сетне топлинка, която обви краката и глезените ми. Той отвори един термос и напълни чашата с оранжев чай.

— Пий!

Пих. Чаят беше горещ и сладък.

— Яж!

Отхапах парче от сандвича, който ми подаде.

В топлината на колата, пиейки чай и със сандвич в ръка, ми стана още по-студено. Зъбите ми започнаха да тракат и аз се разтреперих неудържимо.

— Мили Боже! — възкликна Аурелиус, като ми подаваше миниатюрните сандвичи един след друг.

Храната сякаш възвърна малко разума ми.

— Какво правиш тук, Аурелиус?

— Дойдох, за да ти дам това — отвърна той и като се пресегна към задната седалка, вдигна кутия за торта и внимателно я промуши между седалките.

Поставяйки кутията в скута ми, той ми се усмихна лъчезарно и отвори капака й.

Вътре имаше торта. Домашно направена торта. А върху тортата с извити букви от крем бяха написани думите: ЧРД, Маргарет!

Беше ми прекалено студено, за да плача. Вместо това студът и тортата ме накараха да говоря. Думите излязоха от мен случайно, напосоки, като предмети, които ледниците изхвърлят, когато се топят. Нощно пеене, градина с очи, сестри, бебе, лъжица.

— Тя дори е познавала къщата — пелтечех, докато Аурелиус сушеше косата ми с хартиени салфетки, — твоята къща и на госпожа Лав. Тя е погледнала през прозореца и си е помислила, че госпожа Лав прилича на добрата кръстница от приказките… Не разбираш ли какво означава това?

Аурелиус поклати глава.

— Но тя ми каза…

— Излъгала те е, Аурелиус! Когато си отишъл да я видиш, облечен с кафявия костюм, тя те е излъгала. Призна ми това.

— Мили Боже! — възкликна Аурелиус. — Ти откъде знаеш за кафявия костюм? Трябваше да се престоря на журналист, нали разбираш — и тогава той започна да осъзнава онова, което му бях казала. — Лъжица като моята, казваш? И е познавала къщата?

— Тя ти е леля, Аурелиус! А Емелин е твоята майка.

Той спря да суши косата ми и се загледа през прозореца по посока на къщата.

— Моята майка — прошепна. — Там.

Кимнах.

Настъпи още тишина, сетне той се обърна към мен.

— Заведи ме при нея, Маргарет.

Аз сякаш се събудих.

— За съжаление тя не е добре.

— Болна ли е?! Тогава трябва да ме заведеш! Без отлагане!

— Не точно болна — как да му обясня? — Тя е пострадала по време на пожара, Аурелиус. Не само лицето й. Мозъкът, разумът й също.

Той попи новата информация, прибави я към своя склад от загуби и болка и когато заговори отново, беше още по-твърд.

— Заведи ме при нея.