Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Мис Уинтър ми говореше нещо и изведнъж спря.

— Слушате ли ме, госпожице Лий?

Аз се стреснах и потърсих отговор. Слушах ли я наистина? Нямах представа. В този момент не можех да повторя онова, което ми бе казала, въпреки че сигурно някъде в съзнанието ми имаше място, където то се беше записало. Но в мига, в който тя ме стресна и ме извади от самовглъбяването, бях в нещо като ничия земя, някакво бяло, безлично и никому не принадлежащо място между световете. Нашето съзнание ни играе всякакви номера, прави всевъзможни трикове, изважда на повърхността всякакви неща, докато самите ние дремем в някаква бяла зона, което за целия околен свят, за всеки външен наблюдател изглежда като проява на невнимание. Загубена между думите, аз я загледах за миг, докато тя се ядосваше все повече, сетне произнесох първото смислено изречение, което се появи в главата ми.

— Имала ли сте някога дете, мис Уинтър?

— Мили Боже, що за въпрос! Разбира се, че не. Полудяхте ли, момиче?

— А Емелин имала ли е?

— Имахме уговорка, не помните ли? Никакви въпроси — след което, променяйки изражението си, тя се наведе напред и ме разгледа подробно и отблизо. — Да не сте болна?

— Не, не мисля.

— Тогава не сте в най-доброто състояние за работа.

Това беше край на работата ни за днес.

Като се върнах в стаята си бях объркана, отегчена и ядосана на самата себе си. След час седнах на бюрото с молив в ръката, но не започнах да пиша; почувствах студ и включих радиатора, сетне пък ми стана горещо, прекалено горещо и свалих жилетката си. Бих искала да си взема една вана, но нямаше топла вода. Направих си какао и сложих повече захар в него, но после ми се догади от сладостта. Книга? Дали щеше да ми помогне? Лавиците в библиотеката бяха пълни с мъртви думи, които не можеха да ми помогнат.

Тогава заваля. Капките на дъжда чукаха по прозореца и сърцето ми подскочи. Навън. Да, това бе, от което се нуждаех. И не просто в градината. Трябваше да отида надалеч. В тресавищата.

Главната порта винаги бе заключена, знаех го, а не исках да моля Морис да я отваря за мен. Затова тръгнах през градината към най-отдалечената й част, където имаше една вратичка в стената. Тя беше цялата обвита в бръшлян. Не бе отваряна от дълго време и трябваше да махна листака с ръце, преди да открия ключалката. Когато вратата се отвори, пред мен имаше още повече бръшлян, който също трябваше да отстраня, за да мога да пристъпя, леко разрошена, навън.

Свикнала съм да мисля, че обичам дъжда, но всъщност не го познавах. Дъждът, който обичах, беше нежният, внимателен градски дъжд, омекнал благодарение на всички препятствия, които е срещнал по пътя си от небето и затоплен от излъчваната от самия град топлина. По тресавищата, разярен от вятъра и ожесточен от студа, дъждът беше злобен. Ледени иглички пробождаха лицето ми, а над мен, върху раменете ми се изливаха цели ведра студена вода.

Честит рожден ден.

Ако бях в магазина, баща ми щеше да извади подарък изпод бюрото си, докато слизах по стълбите. Това щеше да бъде книга или книги, купени на разпродажба и сложени настрани, докато им дойде времето. Или плоча, парфюм, картина. През някой спокоен следобед, докато съм била на пощата или в библиотеката, той щеше да ги е опаковал на бюрото си. Щеше да е излязъл през обедната почивка, за да избере поздравителна картичка, и щеше да е написал: „С любов от мама и татко“. Сам, абсолютно сам. Щеше да отиде в сладкарницата за торта и някъде в книжарницата (никога не открих къде; това бе един от малкото му секрети, които така и не разгадах) имаше скрити свещи, които излизаха наяве на този ден всяка година, биваха запалени, а аз ги духах с толкова сполучливо изражение за щастие, колкото можех да възпроизведа. После ядяхме тортата и се отдавахме на спокойно храносмилане и каталогизиране.

Знаех какво му е било. Сега, когато пораснах, му беше по-лесно, отколкото когато бях дете. Помня колко тежки бяха рождените дни вкъщи. Подаръците, скрити в бараката през нощта не от мен, а от майка ми, която не понасяше вида им. Неизбежното й главоболие в тези дни бе нейният ревниво пазен обред, който правеше невъзможно други деца да бъдат поканени вкъщи за празника. Но също така бе невъзможно да я оставим, за да отидем в зоологическата градина или в парка. Игрите на моя рожден ден винаги бяха тихи. Тортите никога не бяха домашно приготвени, а остатъците от тях трябваше да бъдат освободени от свещите и глазурата, преди да бъдат сложени в тенекиена кутия за другия ден, вместо да бъдат раздадени на децата. Каквито всъщност нямаше.