Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

„Мъртвите отиват под земята.“

Какво? Направо седнах от изненада. Думите дойдоха и изплуваха от никъде. Те биеха болезнено в гърдите ми. Беше смешно. Не можеше да бъде!

Треперейки, посегнах към ръба на ваната, където бях оставила моите драсканици, и ги придърпах към себе си. Разгледах ги нетърпеливо. Бележките ми, символите и знаците, завъртулките и точките, всичко бе изчезнало. Те бяха отмити от водата и бяха отишли в канала.

Опитах се още веднъж да си спомня звуците, но те бяха изтрити от паметта ми. Всичко, което можех да си спомня, беше изплашеното й, напрегнато лице и последователността от пет ноти, които пееше, когато си тръгна.

Мъртвите отиват под земята.

Думите се появиха напълно оформени в съзнанието ми, без да оставят следа зад себе си. Откъде ли бяха дошли? По какви пътеки бе минала мисълта ми, за да извади тези думи от нищото?

Вярвах ли наистина, че това бе изречението, което тя ми каза, или?

Хайде, бъди разумна, напомних си.

Посегнах за сапуна и реших да оставя подводните видения да напуснат мозъка ми.

В къщата на мис Уинтър никога не поглеждах часовник. За секундите имах думи; минутите бяха линии, изписани с молив. Единадесет думи на линия, двадесет и три реда върху страницата бяха новият ми хронометър. На определени интервали спирах да завъртя острилката и да гледам как къдравите гирлянди от дървесина се люлееха по пътя си към кошчето; тези паузи маркираха часовете.

Бях прекалено заета и погълната от историята на мис Уинтър, така че нямах желание за нищо друго. Моят собствен живот — такъв, какъвто бе, изчезна в нищото. Мислите ми през деня и сънищата ми през нощта бяха населени с образи и фигури, но не от моя свят, а от нейния. Там бяха Хестър и Емелин, Изабел и Чарли, които бродеха и се скитаха из въображението ми, и мястото, към което постоянно се връщаха, беше Ейнджълфийлд.

В интерес на истината нямах нищо против да абдикирам от своя живот. Да потъна дълбоко в приказката на мис Уинтър, беше начин да обърна гръб на моята собствена история. Все пак човек не може просто да заглуши себе си. Дълбоко в дъното на съзнанието си, съвсем на ръба на съня, в белите полета на страниците, които изписвах, знаех, че декември отмерва дните, и чувствах, че годишнината ми приближа все по-близо и по-близо.

В деня след нощта на сълзите не видях мис Уинтър. Тя остана в леглото, като се видя само с Джудит и доктор Клифтън. Това положение на нещата ме устройваше. Самата аз не бях спала добре. Но на другия ден тя ме повика. Отидох в обикновената й проста стаичка и я намерих в кревата.

Очите й изглеждаха по-големи. Нямаше грим. Вероятно лекарството й бе на върха на действието си, но в нея имаше някакво спокойствие, което ми изглеждаше ново. Тя не ми се усмихна, но когато ме погледна, в очите й имаше благост.

— Нямате нужда от бележник и молив — каза ми тя. — Искам да ми направите една специална услуга днес.

— Каква?

В стаята влезе Джудит. Тя простря един чаршаф на пода, сетне взе стола от съседната стая и го донесе. Сложи го в центъра на чаршафа и го нагласи така, че мис Уинтър да може да гледа през прозореца. Сетне зави една хавлиена кърпа около раменете й и разпростря оранжевата коса върху нея.

Преди да напусне стаята, ми подаде една ножица.

— Желая ви успех — каза с усмивка.

— Но какво трябва да направя? — попитах мис Уинтър.

— Да подстрижете косата ми, разбира се.

— Да ви отрежа косата?

— Да. И не гледайте така! Няма нищо страшно.

— Но аз не знам как.

— Просто вземете ножицата и режете — тя въздъхна. — Не ме е грижа как ще го направите. Не ме интересува на какво ще приличам. Отървете ме от нея.

— Но аз…

— Моля ви.

Застанах нерешително зад нея. След два дни, прекарани в леглото, косата й се бе заплела и представляваше истинска джунгла от оранжеви, жилави косми. Беше суха на допир, толкова суха, че почти очаквах да се натроши, и цялата на твърди малки възелчета.

— По-добре първо да я среша.

Възелчетата бяха безброй. Въпреки че тя не произнесе нито дума, чувствах как се стяга и трепва при всяко минаване на четката. Оставих я; щеше да е по-лесно просто да изрежа възелчетата.

Колебливо отрязах първия кичур. Няколко инча от края на космите, до половината на гърба й. Ножицата преминаваше през косата и отрязаните кичури падаха на чаршафа.

— Още по-късо от това — рече мис Уинтър.

— Дотук ли? — докоснах с ръка раменете й.

— Още по-късо.

Взех един кичур коса и го отрязах нервно. Една оранжева змия се плъзна в краката ми, а мис Уинтър започна да говори.