Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Много оправно, компетентно момиче — рече адвокатът на доктора. — Не мисля, че осъзнава напълно тежестта на ситуацията. Разбрахте ли, че никой не знае къде е чичо им? Но когато тя научи, не се съмнявам, че ще ни каже. Аз се погрижих за паричната страна на въпроса. Тя се притесняваше как ще плати погребението на градинаря. Доброто сърце върви ръка за ръка с умната глава на раменете.

— Да — отговори не особено убедено докторът.

— Винаги съм имал впечатлението… всъщност не знам откъде ми е дошло на ума… че двете са… ами че и двете не са съвсем нормални. Но сега, когато ги видях в кабинета си така ясно като бял ден, разбрах, че само едната от тях страда. Слава на Бога! Каква милост! Вие, разбира се, би трябвало да знаете по-добре като техен лекар.

Докторът промърмори нещо, което не чух.

— Какво, какво? — попита адвокатът. — Мъгла ли казахте? Не последва отговор, при което адвокатът зададе следващия си въпрос.

— Коя, коя е? Така и не разбрах, когато дойдоха да ме посетят. Какво е името на разумната?

Аз се обърнах навреме, но така, че да мога да ги виждам с крайчето на окото си. Докторът ме гледаше със същото изражение, което имаше по време на цялата служба. Къде беше тъпото безчувствено момиче, което бе обект на наблюденията му цели няколко месеца? Момичето, което не можеше да вдигне дори лъжица до устните си, нито да каже една дума, сега сама бе дала инструкциите за погребението и бе задавала интелигентни въпроси на адвоката. Разбирах причината за объркването му.

Очите му прескочиха от мен към Емелин, после обратно.

— Мисля, че това е Аделин — видях как устните му оформиха името и се усмихнах, тъй като всички негови медицински теории и експерименти се сгромолясаха в краката му. Бедният! Стана ми мъчно за него.

Забелязвайки погледа му, вдигнах ръка към двамата. Един грациозен жест на благодарност към тях за това, че бяха дошли на погребението на един човек, когото почти не познаваха само за да ми бъдат от полза. Ето как го прие адвокатът. Докторът може би го прие доста по-различно.

Минаха часове. Погребението свърши и аз най-накрая можех да плача.

Само че не можах. Сълзите ми, сдържани толкова дълго време, се бяха вкаменили. Бяха замръзнали.

Така щяха да останат завинаги вътре в мен.

— Извинете започна Джудит и спря. Стисна устните си, след което размаха ръце — жест, който не й беше присъщ. — Докторът вече е тръгнал насам, но няма да успее да дойде преди час. Моля ви, елате…

Завързах халата си и я последвах. Джудит почти подтичваше на няколко крачки пред мен. Слязохме по извитото стълбище, завихме по коридори и пасажи, пристигнахме отново на първия етаж, но в част, в която не бях стъпвала досега. Накрая влязохме в поредица от стаи, за които предположих, че са личните покои на мис Уинтър. Спряхме пред една затворена врата и Джудит ме погледна разтревожено. Добре разбирах нейното объркване. Зад затворената врата до нас достигаха дълбоки, нечовешки звуци, мучене от болка, прекъсвано от накъсано дишане. Джудит отвори последната врата и ние влязохме вътре.

Бях удивена. Нищо чудно, че звуците така вибрираха и се усилваха. За разлика от останалата част от къщата с нейното претрупано обзавеждане, разточителни завеси и драперии, неподдаващи се на описание стени и тапети, тази малка стая беше бедна, гола и оскъдно обзаведена. Стените бяха бели, покрити само с хоросан, а подът беше от прости дъски. В ъгъла един обикновен шкаф за книги бе натъпкан с купчини пожълтяла хартия, а в другия ъгъл имаше тясно легло с проста бяла завивка. На прозореца една завеса от басма висеше отпуснато от двете страни на рамката и позволяваше на нощта да влезе в стаята. Превита на две над просто ученическо бюро, с гръб към нас, седеше мис Уинтър. Тя бе облечена в бяла риза с дълги ръкави и плачеше.

Едно дрезгаво, немелодично стържене на въздух, който минава през гласните струни и ги задейства. Дразнещ ушите вой, който преминаваше в страховити животински стенания. Раменете й се надигаха и спадаха, а тялото й тръпнеше; някаква сила се движеше през крехката й шия към главата, после по дължината на ръцете до самите длани, които се блъскаха в бюрото. Джудит забърза, за да нагласи една възглавничка под слепоочието на мис Уинтър; тя самата, напълно потънала в кризата, изглежда, не осъзнаваше, че ние бяхме там.

— Никога преди не съм я виждала такава — рече Джудит, като притисна с пръст устните си. И с паника в гласа продължи: — Не знам какво да правя.