Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Устата на мис Уинтър се отваряше и кривеше в диви, грозни форми от скръбта, която, явно, бе непоносима за нея.

— Всичко е наред — казах на Джудит.

Това беше агония, която познавах. Дръпнах един стол и седнах до мис Уинтър.

— Тихо, тихо. Знам — сложих една ръка около раменете й и привлякох ръцете й в другата си ръка. Обгърнах тялото й с моето, наведох ухо близо до главата й и продължих с успокояването. — Всичко е наред. Спокойно. Всичко ще мине. Тихо, дете. Не си сама — люлеех я и я успокоявах, като не спирах да говоря магическите думи. Те не бяха мои, а на баща ми. Думи, за които знаех, че действат, защото винаги действаха на мен. — Тихо, тихо — шепнех аз. — Знам. Ще мине.

Конвулсиите не спираха, нито плачът стана по-малко болезнен, но те постепенно намаляваха по сила. Тя имаше време между всяка нова конвулсия да си поеме отчаяна, тръпнеща глътка въздух.

— Ти не си сама. Аз съм тук, аз съм с теб.

Най-накрая мис Уинтър се успокои. Извивката на главата й притискаше скулите ми. Кичури от косата й докосваха устните ми. Усещах неравномерния й пулс, слабите конвулсии на дробовете й. Ръцете й бяха студени.

— Сега. Ето сега. Всичко свърши.

Тя остана мълчалива около минута. Придърпах шала и го увих около раменете й, за да я стопли, опитвайки се да разтрия ръцете й и да влея малко топлинка в тях. Лицето й бе опустошено. Тя виждаше трудно през подутите си очи, а устните й бяха напукани и възпалени. Зараждането на една синина отбелязваше мястото, където ръката й се бе блъскала в бюрото.

— Той е бил добър човек — казах аз. — Много добър човек. И те е обичал.

Тя кимна бавно. Устата й потръпна. Дали се опита да каже нещо? Устните й отново помръднаха.

Обезопасяващата пръчка? Това ли се опитваше да каже?

— Сестра ти ли беше тази, която я бе пипала? — сега този въпрос изглежда брутален, но тогава, при онзи поток от сълзи, които бяха измили етикета, прямотата ми беше съвсем на място.

Въпросът ми причини последен спазъм от болка, но когато отговори, мис Уинтър бе категорична.

— Не и Емелин. Не тя. Не тя.

— Кой тогава?

Тя присви очите си и започна да люлее и клати главата си на двете страни. Виждала съм това движение при животните в зоологическата градина, когато полудяват от това, че са затворени зад решетките. Понеже се боях да не би кризата да започне отново, си спомних какво правеше татко, за да ме утеши, когато бях дете. Нежно и внимателно започнах да галя косата й, докато тя сложи главата си на рамото ми.

Накрая се успокои напълно и Джудит успя да я сложи в леглото. Заспивайки, мис Уинтър като дете ме помоли да остана. И така аз останах при нея, коленичила до леглото й, наблюдавайки я как заспива. От време на време сънят й бе нарушаван от трепет и върху спящото й лице се появяваше израз на страх, тогава аз галех косата й, докато клепачите й отново се успокояха.

Кога баща ми ме бе успокоявал така? От дълбините на спомените ми изплува един инцидент. Трябва да съм била на около дванадесет. Беше неделя. Татко и аз ядяхме сандвичи край реката, когато се появиха близначките. Две руси момиченца с техните руси родители — туристи за един ден, дошли да се насладят на архитектурата на Кеймбридж и да се порадват на слънцето. Всички ги забелязваха, те сигурно бяха свикнали с погледите на минувачите. Видях ги и сърцето ми подскочи. Все едно погледнах в огледало и се видях цялата. Гледах ги с копнеж. С неистов глад в очите. Двете побързаха да се отдалечат от момичето с разкъсващия, поглъщащ ги поглед и посегнаха да хванат ръцете на родителите си. Видях страха им и една твърда ръка сграбчи и стисна дробовете ми, докато небето потъмня.

Следващото, което си спомням, бе по-късно, в магазина. Аз — седнала на подпрозоречната дъска, между съня и кошмара; той — свит на пода, галещ косата ми, мърморещ успокоителни думи.

— Тихо, тихо, сега ще мине. Всичко е наред. Ти не си сама.

Малко по-късно дойде доктор Клифтън. Когато се обърнах и го видях на прага на стаята, имах чувството, че може би е стоял там от известно време. Шмугнах се покрай него, а в изражението му имаше нещо, което не успях да разгадая.

Върнах се в моите стаи, краката ми се движеха бавно като мислите. Нищо нямаше смисъл. Защо бе умрял Джон-да-диг? Защото някой бе повредил обезопасяващата пръчка на стълбата.

Не може да е било момчето. Разказът на мис Уинтър му осигуряваше абсолютно алиби: докато Джон и стълбата му са паднали от балюстрадата, момчето е гледало жадно цигарата й, не смеейки да я помоли да си дръпне. Тогава със сигурност е била Емелин. С изключение на факта, че нищо не дава основание да се предполага, че Емелин е способна на такова нещо. Тя бе едно безобидно дете, дори Хестър бе установила така. И самата мис Уинтър не можеше да бъде по-ясна: „Не. Не и Емелин.“ Тогава кой? Изабел беше мъртва. Чарли го нямаше.