Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Спомням си няколко дни след погребението, бях в старата стая на Хестър. Нямах някаква специална причина. Просто стоях до прозореца и гледах в нищото. Пръстите ми попаднаха на някакъв малък ръб в завесата. Дупка, която тя бе зашила. Хестър бе много умела с иглата. Но имаше малко конец, който се бе разхлабил в края. И доста разсеяно, отсъстващо и незаинтересовано аз започнах да го дърпам. Нямах намерение да го разплитам, нямах намерение за нищо конкретно… но неочаквано конецът се оказа в ръката ми. Конецът, набръчкан на зигзаг от спомена за бодовете. А дупката в завесата се отвори. Сега щеше да започне да се разръфва.

На Джон не му харесваше, когато Хестър бе в къщата. Беше щастлив, когато тя си отиде. Но фактът си оставаше: ако Хестър беше тук, той нямаше да бъде на покрива. Ако Хестър беше тук, никой нямаше да пипне обезопасяващата пръчка. Ако Хестър беше тук, онзи ден щеше да завърши както всеки друг ден и като всеки друг ден Джон щеше да се занимава с работата си в градината, а не на покрива. Когато нишата на прозореца хвърлеше своята следобедна сянка върху чакъла, нямаше да има нито стълба, нито стъпала, а Джон нямаше да лежи с разперени крайници върху земята, поел нейната студенина. Денят щеше да дойде и да си отиде като всеки друг и в края му Джон щеше да си легне в леглото и да спи шумно, без дори да сънува, че пада през празното пространство.

Ако Хестър беше тук.

Открих, че оръфаната дупка в завесата е просто непоносима.

Аз режех косата на мис Уинтър, докато тя говореше и когато стигнах до нивото на ушите й, спрях.

Тя вдигна ръка към главата си и провери дължината на косата си.

— Още — добави.

Взех ножицата отново и продължих.

Момчето продължаваше да идва всеки ден. То копаеше и садеше, плевеше и слагаше слама около корените на растенията. Предполагах, че продължава да идва заради парите, които му дължахме. Но когато адвокатът ми даде малко пари в брой: „Да имате, докато се върне чичо ви“, и аз му платих, то продължи да идва. Наблюдавах го от горните прозорци. На няколко пъти то погледна в моята посока и аз отскочих, за да не ме види, но веднъж то успя да ме зърне и ми махна с ръка. Не му отговорих.

Всяка сутрин момчето носеше зеленчуци пред вратата на кухнята, понякога одран заек или оскубана кокошка, а всеки следобед идваше, за да събере обелките за тор. То се подпираше на вратата и сега, след като му бях платила, доста често между устните му имаше цигара.

Бях изпушила цигарите на Джон и се дразнех, че момчето можеше да пуши, а аз не. Никога не казах нито дума по този въпрос, но един ден, подпрял рамо на рамката на вратата, той ме хвана, че гледам жадно пакета цигари в джоба на гърдите му.

— Разменям една за чаша чай — предложи момчето. Влезе в кухнята — влизаше тук за пръв път от деня, в който умря Джон, и седна на стола на Джон, с лакти, подпрени на масата. Аз седях на стола в ъгъла, където обикновено сядаше Мисус. Той изпи чая си мълчаливо и издуха дима от цигарата, който се виеше нагоре към мръсния таван на бавни, лениви облачета и спирали. Когато дръпна за последен път и смачка цигарата в чинийката, стана, без да каже нищо, излезе от кухнята и се върна към работата си. Но на другия ден, когато почука на вратата със зеленчуците в ръка, влезе направо вътре, седна на стола на Джон и бутна една цигара през масата към мен, преди дори да взема чайника.

Ние никога не говорехме. Но си имахме нашите навици.

Емелин, която никога не ставаше преди обяд, понякога прекарваше следобедите навън, наблюдавайки момчето как работи. Аз й се карах.

— Ти си дъщерята на къщата! А той е само един прост градинар. За Бога, Емелин! Осъзнай се!

Но това не променяше нещата. Тя се усмихваше със своята тъпа усмивка на всеки, който й харесваше. Наблюдавах ги внимателно, спомняйки си какво ми бе казала Мисус за мъжете, които не можели да видят Изабел, и да не пожелаят да я докоснат. Момчето не проявяваше никакви признаци, че иска да пипне Емелин, макар да говореше любезно с нея и да я караше да се смее. Аз обаче не се чувствах спокойна.

Понякога ги наблюдавах от горния прозорец. Един слънчев ден я видях да се изтяга на тревата, с ръка под главата, подпряна на лакътя си. Тази поза разкриваше извивката от кръста до бедрата й. Той обърна глава да отговори на нещо, което тя му каза, и докато я гледаше, тя се завъртя по гръб и вдигна ръка да премести един кичур коса от челото си. Това бе толкова чувствено, така премаляло движение, че ме накара да мисля, че Емелин няма да има нищо против момчето да я докосне.