Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Господин Дрейк не бе успял да открие Хестър. Затова пък аз бях открила Емелин.

Записвах разказа на мис Уинтър в кабинета си, разхождах се в градината, галех котката в спалнята и държах далеч кошмарите си, като стоях будна. Осветената от луната нощ, когато бях видяла Емелин да се появява в градината, сега ми изглеждаше като сън, защото небето отново се бе затворило и ние отново се бяхме потопили в безкрайния вечен полумрак. Със смъртта на Мисус и Джон-да-диг в разказа на мис Уинтър се промъкна един допълнителен студ. Емелин ли бе онази стряскаща фигура в градината, която бе развалила стълбата? Можех само да чакам и да оставя историята да се развие сама. Междувременно с напредването на декември сянката, изписана на моя прозорец, стана още по-ясна. Нейната близост ме отблъскваше; разстоянието между нас разбиваше сърцето ми, всяко нейно появяване събуждаше в мен познатата комбинация от страх и копнеж.

Отивах в библиотеката преди мис Уинтър сутрин, следобед, или вечер — не знам, те всички си приличаха и бяха еднакви за мен — и заставах до прозореца да я чакам. Моята бледа сестра притискаше пръстите си към моите, приковаваше ме със своя умоляващ поглед, стъклото се запотяваше от нейния студен дъх. Трябваше само да го счупя и щях да се слея с нея.

— Какво гледате? — долетя зад мен гласът на мис Уинтър.

Обърнах се бавно.

— Седнете — сякаш излая тя. А сетне добави: — Джудит, би ли сложила още един дънер в камината? И после донеси на това момиче нещо за ядене.

Седнах.

Джудит донесе какао и препечен хляб. Мис Уинтър продължи разказа, докато аз пиех горещото какао.

— Аз ще ти помогна — каза момчето.

Но какво можеше да направи то? Беше само едно момче.

Изпратих го да повика доктор Модели и докато го нямаше, направих силен, сладък чай и изпих пълна чаша. Мислех бързо и практично. Докато стигнах до утайката на дъното на чашата, боцкането на сълзите в очите ми премина. Беше време за действие.

Когато момчето се върна с доктора, бях готова. В момента, в който чух стъпките им да приближават къщата, завих зад ъгъла, за да ги посрещна.

— Емелин, бедното ми дете! — възкликна докторът, като приближи. Ръката му се протегна в жест на симпатия, сякаш искаше да ме прегърне. Аз отстъпих една крачка назад и той спря.

— Емелин, ти ли си? — в очите му се появи несигурност. Нима беше Аделин? Не, това не бе възможно. Не можеше да бъде. Името замря на устните му. — Прости ми — промърмори той. Но все още не знаеше коя съм.

Аз не му помогнах да излезе от затруднението си. Вместо това се разплаках.

Не с истински сълзи. Моите истински сълзи (а аз имах много от тях, повярвайте ми) бяха всичко, което бях запазила. По някое време — тази вечер, или утре, или скоро, не знам точно кога, когато останех сама, щях да се наплача с часове. За Джон. За себе си. Щях да плача на глас, високо, безнадеждно пищейки и виейки по начина, по който плачех като малко момиченце, когато само Джон можеше да ме успокои, галейки косата ми с ръцете си, които миришеха на тютюн и градина. Това щяха да бъдат горещи, грозни, безнадеждни сълзи и когато дойдеше краят им, ако изобщо настъпеше, очите ми щяха да бъдат подути дотолкова, че щях да имам само две червени цепки, през които да виждам.

Но това бяха моите лични сълзи и те бяха само за мен, а не за този мъж. Сълзите в момента бяха фалшиви. От онези, които да украсят зелените ми очи, както рамката от диаманти украсява смарагдите. И те действаха. Ако успееш да замаеш един мъж със зелените си очи, той ще бъде толкова хипнотизиран, че няма да забележи как вътре в очите се е спотаил някой, който го шпионира.

— Страхувам се, че не мога да направя нищо за господин Дигенс — рече докторът.

Беше странно да чуя истинското име на Джон.

— Как се е случило? — той погледна към балюстрадата, където бе работил Джон, сетне се наведе над стълбата. — Нима пръчката за обезопасяване липсва?

Вече можех да погледна трупа без емоции. Почти.

— Може би се е подхлъзнал? — произнесох на глас. — Дали се е хванал за стълбата, докато е падал и я е повлякъл със себе си?

— Никой ли не го е видял да пада?

— Нашите стаи са от другата страна на къщата, а момчето беше в зеленчуковата градина.

Момчето стоеше встрани от нас и не гледаше към тялото.

— Хм. Доколкото си спомням, той няма семейство.

— Винаги е живял съвсем сам.

— Разбирам. А къде е чичо ти? Защо не е тук да ме посрещне?

Нямах представа какво е казал Джон на момчето за нашето положение. Трябваше да импровизирам.