Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Бутнах купчината листове на една страна, погалих Шадоу и загледах огъня, копнеейки за комфорта на една история, в която всичко е предварително планирано, където сблъсъкът е измислен единствено за мое забавление и където бих могла да измеря колко далеч е развръзката чрез опипване на дебелината на страниците, които ми остават. Нямах представа колко страници още трябваше да бъдат написани, за да свърши историята на Емелин и Аделин, нито дали щеше да бъде завършена навреме.

Въпреки че бях потънала в бележките си, не преставах да се чудя защо не виждам мис Уинтър. Всеки път питах Джудит за нея и всеки път тя ми даваше един и същи отговор: „Тя е с мис Емелин.“ И така до вечерта, когато икономката пристигна със съобщение от мис Уинтър: „Чувствала ли съм се достатъчно добре, за да й почета малко преди вечеря?“

Когато отидох при нея, видях на масичката една книга — „Тайната на лейди Одли“. Отворих я на отбелязаното място и започнах да чета. Но бях прочела само една глава, когато спрях, защото почувствах, че тя иска да говори с мен.

— Какво стана онази нощ? — попита ме мис Уинтър. — Нощта, когато припаднахте?

Зарадвах се, че най-сетне получих възможност да обясня.

— Вече знаех, че Емелин е в къщата. Бях я чувала нощем. Бях я видяла в градината. Открих стаите й. Но в онази нощ аз заведох един човек да я види. Емелин се стресна. Последното нещо, което исках, бе да я уплаша. Но тя бе изненадана, когато ни видя и тук гласът ми спря в гърлото.

— Това не е ваша грешка. Не се обвинявайте. Виенето и нервните припадъци — това са нещо, което аз, Джудит и докторът сме виждали много пъти и преди. Ако има някой, който трябва да бъде обвинен, това съм аз, че не ви позволих по-рано да узнаете за нейното присъствие тук. Имам този лош навик да бъда закрилница. Беше глупаво, че не ви казах — тя направи пауза. — Имате ли желание да ми кажете кой беше човекът, когото заведохте при нея?

— Емелин е имала бебе — казах. — Това е човекът, когото взех със себе си. Мъжът с кафявия костюм — докато казвах онова, което знаех, въпросите, чиито отговори не знаех, напираха на устните ми, сякаш моята откровеност и искреност можеха да я накарат да бъде открита и искрена в замяна на искреността ми — Какво търсеше Емелин в градината? Когато я видях там, тя се опитваше да изкопае нещо. Очевидно го прави често: Морис се опита да ме убеди, че било работа на лисиците, но аз знам, че не е истина.

Мис Уинтър не каза нищо и остана съвсем неподвижна.

— Мъртвите отиват под земята — цитирах аз. — Това ми каза тя. Кого си мисли, че е погребала? Детето си? Хестър? Кого търси тя под земята?

Мис Уинтър издаде някакъв звук като неразбираемо мърморене и макар че то беше леко, в същия миг събуди забравения спомен за дрезгавото изречение на Емелин в градината. Същите думи!

— Това ли беше? — попита мис Уинтър. — Това ли каза тя?

Кимнах.

— На езика на близнаците?

Кимнах отново.

Мис Уинтър ме загледа с интерес.

— Браво, Маргарет, много добре се справяте. По-добре, отколкото си мислех. Работата е там, че тази история се развива доста по-бързо, отколкото трябва. И излиза извън контрол. Избързваме и вървим пред собствените си стъпки — тя спря и загледа дланта си, сетне погледна право в мен. — Казах, че имам намерение да ви кажа истината. И ще го направя. Но преди да ви я кажа цялата, първо трябва да се случи нещо. То е неизбежно и ще се случи. Но все още не е.

— Какво…?

Но преди да успея да завърша въпроса си, тя поклати глава.

— Хайде да се върнем на лейди Одли и нейната тайна, какво ще кажете?

Четох й още половин час, но мисълта ми не бе в книгата, а и имах впечатлението, че вниманието на мис Уинтър също е някъде другаде. Когато Джудит почука на вратата, защото бе станало време за вечеря, затворих книгата и я оставих встрани. Неочаквано мис Уинтър каза:

— Ако не сте много изморена, защо не дойдете да видите Емелин тази вечер?

Когато стана време, влязох в стаите на Емелин. За пръв път бях там като гост и първото нещо, което забелязах още преди да вляза в спалнята, беше плътността на тишината. Спрях на прага — те все още не ме забелязваха — и осъзнах, че това бе техният шепот. На ръба на тишината триенето на дъха върху гласните струни създаваше вълни във въздуха. Меки съгласни, които изчезваха, преди да ги чуеш, заглушени гласни, които можеш да сбъркаш с шума на собствената си кръв в ушите. Всеки път, когато си мислех, че този затихващ шепот, който минаваше покрай ухото ми като молец, спира, той отново отлиташе надалеч.