Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

— Сега ли?

— А какво ще ядете довечера?

Слънцето блестеше по перата на кокошките, които кълвяха семена. Посегнах към една, но тя ловко избяга встрани. Втората се изплъзна от пръстите ми по същия начин. Сграбих здраво третата и този път я задържах, макар и несръчно. Тя крякаше и се опитваше да пляска с криле в паниката си да избяга, а аз се зачудих как момчето я държеше толкова лесно. Докато се борех да я задържа под мишницата си и същевременно да я хвана за врата с ръце, почувствах сериозните очи на момчето върху мен.

— Чисто и бързо — напомни ми то. Той се съмняваше в мен, можех да го усетя в гласа му.

Трябваше да убия птицата. Бях решена да я убия. Така че, като хванах врата й, го извих. Но ръцете не ми се подчиняваха. От гърлото на кокошката излезе приглушено уплашено кудкудякане и аз се поколебах за секунда. С последни усилия и размахване на крилата птицата започна да се изплъзва от ръката ми. Това се случи само защото бях парализирана от паниката, че все още я държа за шията. Като биеше с криле и дращеше диво с нокти във въздуха, тя почти щеше да се освободи.

Внезапно момчето я пое от ръката ми и с едно-единствено движение я довърши.

То ми подаде мъртвото тяло; насилих се да го взема. Беше топло, тежко, неподвижно.

Слънцето блестеше в косата му, докато ме гледаше. Погледът му бе по-лош от ноктите на кокошката и от биещите й криле. По-лош от отпуснатото тяло в ръцете ми.

Без да каже нито дума, той се обърна и си отиде.

Беше ли добро момчето за мен? Сърцето ми не бе мое, че да го дам; то принадлежеше на друг и винаги щеше да принадлежи.

Аз обичах Емелин.

Дълбоко в себе си вярвах, че тя също ме обича. Само че тя обичаше Аделин повече.

Много е мъчително да обичаш близнак. Когато Аделин беше там, сърцето на Емелин беше пълно. Тя нямаше нужда от мен и аз оставах встрани, изхвърлена, изоставена, излишна, просто наблюдател на близначките и тяхната еднаквост.

Само когато Аделин изчезнеше и тръгнеше да се скита сама, в сърцето на Емелин оставаше място и за някой друг. Тогава нейната мъка беше радост за мен. Малко по малко аз я примамвах от самотата й, предлагах й подаръци от сребърни нишки и блестящи дреболии, докато тя почти забравеше, че е била изоставена, и се отдадеше на приятелството и компанията, които аз й предлагах. Ние играехме карти край огъня, пеехме, говорехме. Бяхме толкова щастливи заедно!

Докато не се върнеше Аделин. Бясна от студ и глад, тя вилнееше из къщата и от мига, в който беше тук, нашият свят за двама свършваше и аз отново ставах излишната.

Това не беше честно. Макар че Аделин я биеше и скубеше косата й, Емелин я обичаше. Въпреки че я изоставяше, Емелин я обичаше. Каквото и да направеше Аделин, то не променяше нищо, защото любовта на Емелин беше безгранична и безусловна.

А аз? Моята коса беше меденочервена като косата на Аделин. Очите ми бяха зелени като нейните. В отсъствието на Аделин бих мога да заблудя всеки друг. Но никога не заблудих Емелин. Сърцето й познаваше истинската.

Емелин роди своето бебе през януари.

Никой не знаеше, че е бременна. Колкото повече наедряваше, толкова по-мързелива ставаше. За нея не бе изпитание да си стои в къщата. Тя бе истински доволна да е вътре, да се прозява в библиотеката, в кухнята или в спалнята си. Оттеглянето й мина незабелязано. И защо да не е така? Единственият посетител, който идваше в къщата, беше господин Ломакс, а той ни посещаваше в определени дни и часове. Беше много лесно да я скрия, когато почука на вратата.

Нашият контакт с другите хора бе повече от незначителен. Храната и зеленчуците си доставяхме сами — аз така и не можах да свикна с убиването на кокошки, но се научих да го правя. Колкото до останалите необходими провизии, отивах лично до фермата, за да взема сирене и мляко, а когато веднъж седмично от магазина пращаха едно момче на колело, за да донесе другите ми поръчки, аз го посрещах на алеята и занасях кошницата с провизии в къщата сама. Реших, че ще бъде разумна предпазна мярка от време на време някой да вижда и другата близначка. Веднъж, когато Аделин изглеждаше сравнително спокойна, й дадох една монета и я пратих да посрещне момчето с колелото.

— Днес беше другата — представях си как ще разказва, когато се върне в магазина. — Онази, лудата.

Чудех се какво ли щеше да си помисли докторът, ако описанието на момчето стигнеше до ушите му, но скоро стана невъзможно да използвам Аделин по този начин. Бременността на Емелин въздейства на близначката й много странно: за пръв път в, живота си Аделин проявяваше някакъв апетит. От съществото, което винаги е била — една торба кокали, тя се позакръгли, тялото й се наля и гърдите й се заоблиха. Понякога при полумрак и под определен ъгъл имаше моменти, когато дори аз не можех да ги различа. Така че от време на време в сряда сутрин трябваше да се маскирам като Аделин. Разрошвах косата си, покривах ръцете и ноктите си с мръсотия, поставях върху лицето си маска на раздразнение и отивах на пътеката да посрещна момчето с колелото. Гледайки как бързо се носех по чакълестата алея, за да го посрещна, той би трябвало да си мисли, че идва другата. Можех да видя как пръстите му стискат нервно дръжката на колелото. Оглеждайки ме изпод вежди, момчето ми подаваше кошницата, сетне прибираше бакшиша си и беше предоволен да си тръгне. Следващата седмица пак го посрещнах, но този път като мен самата и в усмивката му се забелязваше нотка на облекчение.