Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

То бе на Емелин и това бе достатъчна причина. То бе на Амброус. Това бе въпрос, върху който не се замислях много. Но то също така беше и мое. Удивлявах се на седефената му кожа, на розовите му устица, на некоординираните движения на мъничките му ръчички. Бях погълната от свирепостта на желанието си да го защитавам: исках да го защитавам заради Емелин, да защитавам нея заради него, да защитавам двамата заради себе си. Като ги гледах — бебето и Емелин, не можех да откъсна очите си. Те бяха прекрасни. Единственото ми желание бе да ги запазя живи и здрави. Да ги съхраня. А съвсем скоро разбрах, че те наистина се нуждаеха от някой, който да ги опази.

Защото Аделин ревнуваше от бебето. Ревността й беше много по-силна, отколкото към Хестър, дори по-голяма и от ревността към мен. Това трябваше да се очаква: Емелин харесваше Хестър, обичаше мен, но тези чувства не можеха да се сравняват с чувството й към Аделин. Но бебето… Ах, при бебето нещата бяха съвсем различни. Бебето узурпира всичко.

Не би трябвало да бъда изненадана от степента на омразата, която се породи у Аделин. Знаех колко ужасен може да бъде гневът й, бях свидетелка на яростта и насилието й. Все пак в деня, в който за пръв път разбрах докъде може да стигне, почти не можах да повярвам. Минавах покрай стаята на Емелин и тихичко бутнах вратата, за да видя дали тя спи. И открих, че вътре е Аделин, наведена над люлката край леглото. Нещо в позата й ме разтревожи. Чувайки стъпките ми, тя се стресна, обърна се и профуча покрай мен като дива котка. В ръката си държеше малка възглавничка.

Изтичах до креватчето. Бебето спеше, ръчичката му бе свита под ухото, дишаше леко, нежно, бебешки.

Беше живо!

До следващия път.

Започнах да следя и да шпионирам Аделин. Моите дни и опитът ми от времето на следене и криене из къщата отново ми бяха от полза, докато я наблюдавах, скрита зад завеси и тисови дървета. В действията й нямаше последователност; тя влизаше и излизаше ту навън, ту вътре, без да обръща внимание кой час на деня е и какво е времето, като се занимаваше с безсмислени, повтарящи се действия. Подчиняваше се на нещо, което й диктуваше мозъкът и което бе извън моето разбиране. Но едно повтарящо се действие привлече особено вниманието ми. Веднъж, два, три пъти на ден Аделин отиваше до пристройката за коли и всеки път излизаше от нея, носейки със себе си тенекиена кутия с бензин. Занасяше кутията в дневната, в библиотеката или в градината. След това сякаш изгубваше интерес. Аделин знаеше какво върши, но го правеше разсеяно, унесено, някак си в полузабрава. Когато не ме виждаше, аз изнасях кутиите. Как ли си обясняваше тя изчезването им? Сигурно си е мислела, че те проявяват някаква враждебност към нея, че имат крачета и могат да се движат, и затова я избягват. Или може би е приемала спомена си, че ги е донесла, като сън или план, който трябва да реализира. Каквито и да бяха причините, тя, изглежда, не се разтревожи, че не ги намира там, където ги бе оставила. Но въпреки своеволието на тенекиените кутии с бензин, тя продължи да ги носи и да ги крие на различни места из къщата.

Имах чувството, че прекарвам половината от деня си във връщане на тенекиени кутии в пристройката за коли. Но един ден, понеже не исках да оставя без защита Емелин и бебето, които бяха заспали, оставих една кутия в библиотеката. На най-горния рафт, така че да не се вижда, зад книгите. И тогава ми дойде наум, че може би това бе по-подходящото място. Защото, като ги връщах обратно в пристройката, всъщност осигурявах продължението на това действие до безкрайност. Една истинска панаирджийска въртележка. Ако обаче ги извадех от обращение, може би щях да сложа край на тази безсмислица.

Да я следя непрекъснато ме изморяваше, и още как! Но тя никога не се умори. Луд умора няма. Стигаше й съвсем малко сън, за да се възстанови. Можеше да е на крака във всеки час от денонощието. А на мен ми се спеше. Една вечер Емелин си легна рано. Бебето беше в кошарката си в нейната стая. Имаше колики и плака през целия ден, но сега сигурно се чувстваше по-добре и спеше.

Аз дръпнах завесите.

Беше време да отида и да проверя какво прави Аделин. Бях уморена вечно да бъда нащрек. Да гледам Емелин и детето й, докато спяха, да наблюдавам Аделин, когато са будни — почти не ми оставаше време за сън. Колко спокойно беше в тази стая! Дишането на Емелин ме успокояваше, както и дишането на бебето. Спомням си как се вслушвах, опиянена от хармонията, царяща помежду им. Мислех си колко прекрасно и спокойно е с тях, мислех си за начина, по който бих могла да опиша тази картина. Това бе единственото ми забавление — да обличам в думи неща, които съм видяла и чула.