Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Прескачам огъня, заобикалям го, избягвам пламъците, които се протягат към дрехите ми. Когато стигам до сестрите, не мога да ги видя, но въпреки че съм заслепена, посягам през дима. Докосването ми ги стряска и те мигновено се разделят. В един миг виждам Емелин, виждам я съвсем ясно и тя също ме вижда. Хващам ръката й и я дърпам през пламъците, през пожара, и ние достигаме вратата. Но когато осъзнава какво правя — че я извеждам навън, на безопасно място, тя спира. Дърпам я.

— Той е спасен! — думите излизат като грачене от устата ми, но са достатъчно ясни.

Защо не ме разбира? Опитвам отново.

— Бебето! Спасих го! То е в безопасност. Ела!

Дали ме чу? Със сигурност ме чу. Необяснимо защо се съпротивлява на дърпането ми и ръката й се изплъзва от моята. Къде е тя? Не виждам нищо, само тъмнина.

Препъвам се към пламъците, сблъсквам се с нея, сграбчвам я и я дърпам.

Тя не иска да остане с мен и отново се връща в стаята.

Но защо?

Защото е свързана със сестра си.

Защото тази връзка е неразривна, на живот и смърт.

Ослепяла и с горящи дробове, аз я следвам в дима. Ще разруша тази връзка!

Със затворени очи срещу горещината се хвърлям в библиотеката с ръце, протегнати пред мен. Търся я. Когато ръцете ми я намират в дима, не й позволявам да се откъсне. Няма да позволя Емелин да умре. Ще я спася. И въпреки съпротивата й я влача яростно към вратата и навън.

Вратата е направена от дъб. Тежка е. Няма да изгори лесно. Блъскам я да се затвори зад нас и секретната брава се заключва.

Зад мен Емелин се връща, за да я отвори. Има нещо по-силно от огъня, което я тегли към стаята.

Ключът, който стои в ключалката, неизползван от времето на Хестър, се е нагорещил. Когато го завъртам, той изгаря дланта ми. Нищо не ме рани през тази нощ, но ключът изгори ръката ми и мога да подуша обгорената си плът. Емелин също посяга да хване ключа и да отвори вратата. Металът изгаря и нея и докато се съвземе от шока, аз дръпвам ръката й.

Страшен вик проехтява и напълва главата ми. Човешки ли е? Или е звукът на самия пожар? Дори не знам откъде идва — дали от библиотеката или отвън? Той започва като гърлен вой, набира височина и като се извисява, достига пронизителен връх на интензитета си. И когато си мисля, че това трябва да е краят му, продължава — невъзможно нисък, невъзможно дълъг, един безкраен звук, който изпълва света, поглъща го и го задържа в себе си. След това звукът изчезва и остава само ревът на бушуващия пожар.

Навън. Вали. Тревата е подгизнала и мокра. Свличаме се на земята; търкаляме се върху мократа трева, за да навлажним димящите си дрехи и коси. Чувствам студената влага върху наранената си кожа. Лежим по гръб и си почиваме, притиснати към земята. Отварям уста и пия дъжд. Той пада върху лицето ми, охлажда очите ми и аз отново мога да виждам. Никога преди не съм виждала такова небе — тъмносиньо, индигово, с бързо движещи се нарисувани бели облачета. Дъждът пада отгоре като сребърни остриета, а сред него избухва и пада една китка, едно ветрило от яркооранжеви искри откъм къщата, като фонтан от огън. Мълния раздира небето на две, сетне отново и отново.

Бебето. Трябва да й кажа за бебето. Тя ще бъде щастлива, че съм го спасила. Това ще оправи нещата.

Обръщам се към нея и отварям уста, за да проговоря. Лицето й… О, Боже, лицето й!

Нейното бедно, красиво лице е черно и червено, цялото в сажди, кръв и огън.

Очите й — нейните зелени очи са невиждащи, неразбиращи, пусти.

Гледам лицето й и не мога да намеря моята любима в него.

— Емелин? — шепна. — Емелин?

Тя не ми отговаря.

Чувствам, че сърцето ми спира. Какво съм направила? Нима съм спасила…? Възможно ли е…? Не мога да понеса тази мисъл.

Не мога да понеса да узная истината. Но не мога да понеса и да не я узная.

— Аделин? Ти ли си? — гласът ми е като счупен.

Но тя — тази личност, този някой, тази или другата, това „може би да“ или „може би не“, тази скъпа моя любима, това чудовище, тази, която не зная коя е — тя не ми отговаря.

Идват хора. Тичат по алеята, гласовете им викат настойчиво и уплашено в нощта.

Надигам се, готова да скоча и да избягам нанякъде. Вървя ниско приведена, крия се. Те стигат до момичето на тревата и когато съм сигурна, че са я намерили, ги оставям. В църквата мятам торбата на рамото си, хващам бебето, притискам го до себе си и тръгвам. В гората е тихо. Дъждът, омекотен и забавен от навеса от листа, пада меко върху младата гора. Детето хленчи, после заспива. Краката ми ме завеждат до една малка къщичка в другия край на гората. Знам тази къщичка. Виждала съм я много пъти през годините, когато се скитах наоколо. Тук живее една жена, сама. Виждала съм я през прозореца да плете или да пече сладкиши и винаги съм си мислела, че изглежда добра и мила, а когато по-късно четях за добрите баби и кръстниците от приказките, си представях, че имат нейното лице.