Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Мислех си, че трябва да опиша как тяхното дишане проникна в мен, отне дъха ми, сякаш всички бяхме част от едно и също цяло — аз, Емелин и нашето бебе. Ние тримата дишахме като един човек. Тази идея ме покори и аз почувствах как се унасям заедно с тях в сън.

Нещо ме събуди. Бях постоянно нащрек като котка и будна, преди дори да отворя очите си. Не се помръднах, запазих дишането си равно и наблюдавах Аделин през миглите си.

Тя се наведе над креватчето, вдигна бебето и тръгна да излиза от стаята. Можех да извикам и да я спра. Но не го направих. Ако извиках, щеше да отложи плана си, а като я оставех, щях да открия какво възнамерява да прави и да я спра веднъж и завинаги. Бебето се размърда в ръцете й. Щеше да се събуди. То не обичаше да бъде в други ръце, освен в ръцете на майка си и никога не бе вземано от Аделин.

Последвах я надолу по стълбите до библиотеката и надникнах през вратата, която тя остави открехната. Бебето бе оставено върху бюрото, близо до купчина книги, които никога не се връщаха по полиците, защото аз ги препрочитах доста често. До тяхното спретнато купче забелязах движение в одеялцето, с което бе повито. Чух приглушеното му мъркане. Беше се събудило.

Аделин бе коленичила пред камината. Тя взе въглища от кофата, цепеници от коша до огнището и ги сложи напосоки в камината. Не знаеше как се подрежда правилно огън. Мисус ме бе научила как да подреждам хартия, подпалки, въглища и съчки. Когато Аделин кладеше огъня, всичко бе нахвърляно и рядко се случваше той да се разгори.

В един миг осъзнах онова, което възнамеряваше да направи, и направо се ужасих.

Но тя нямаше да успее, нали? В пепелта се таеше само слаба сянка от топлинка, която не бе достатъчна да разпали въглищата и съчките, а аз никога не оставях подпалки и кибрит наоколо. Това, което правеше Аделин в момента, беше лудост; този огън никога нямаше да се разпали, знаех го. Но не бих могла да бъда сигурна. При нея човек никога не можеше да бъде сигурен. Желанието й за пламъци бе единствената искра, от която се нуждаеше, и тя бе достатъчна. Всичко, което трябваше да направи, бе да погледне нещо, и то щеше да се запали. Подпалваческата магия, която притежаваше, бе толкова могъща, че можеше да запали огън и във водата, ако го искаше достатъчно силно.

Наблюдавах с ужас как поставя бебето върху въглищата, то все още бе завито с одеялцето.

Сетне Аделин се огледа из стаята. Какво търсеше?

Тя се отправи към вратата и я отвори, а аз отскочих назад в сенките. Но тя не ме забеляза. Търсеше нещо. Зави по коридора под стълбите и изчезна.

Изтичах до камината и вдигнах бебето от кладата. Завих бързо одеялцето около наядена от молци голяма възглавница, която взех от лежанката и я сложих върху въглищата на негово място, но нямах време да избягам. Чух стъпки по каменните плочи, чух шум, създаден от стърженето на тенекиена кутия за бензин по каменните плочи на пода и вратата се отвори точно когато успях да се скрия в една от нишите на библиотеката.

„Шъъът, тихо, само не плачи, моля те“ — молех се на бебето и го притисках съвсем близо до тялото си, така че да не му липсва топлината на завивката.

Аделин се върна при камината и с наведена на една страна глава оглеждаше кладата. Какво не беше наред? Дали бе забелязала някаква промяна? Очевидно не. Тя се огледа из стаята. Какво бе онова, което търсеше?

Бебето се размърда, замята ръчички, зарита с крачета и изпъна телцето си, което бе предвестник на плач. Аз го залюлях, като го притиснах към рамото си, чувствах дишането му във врата си. „Не плачи. Моля те, не плачи!“

То се успокои отново и аз се огледах.

Моите книги. На бюрото. Онези, покрай които не можех да мина, без да ги отворя заради удоволствието от няколкото прочетени думи — като едно бързо „здравей“. Беше нелепо и неуместно да ги видя в ръцете й. Аделин и книги? Глупости! Дори когато отвори корицата, си помислих за един дълъг, особен миг, че го прави, защото смята да чете…

Тя започна да къса страниците. Разпръсна ги върху бюрото, някои паднаха на пода. Когато свърши с късането, сграбчи пълна шепа от тях и ги сви на топки. Беше като вихрушка. Моите малки красиви книги неочаквано се превърнаха в планина от хартия. Като си помисли само човек колко много хартия има в една книга! Исках да викам, но какво? Всички думи, всички прекрасни думи бяха откъснати и смачкани, а аз стоях онемяла и не смеех да помръдна.

Тя взе наръч от хартиените топки и ги постави върху бялото одеялце в камината. Наблюдавах я как се върна три пъти до бюрото и обратно до камината с ръце, пълни с хартия, докато огнището бе напълнено със скъсаните страници от книги. „Джейн Еър“, „Брулени хълмове“, „Жената в бяло“… Топчета хартия се катурваха от върха на пирамидата, някои се търкаляха по килима, стигайки до онези, които тя бе изтървала по пътя си.