Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Криенето на бременността не бе трудно. Но през тези месеци аз се тревожех повече за самото раждане. Знаех каква опасност може да бъде то. Майката на Изабел не бе оживяла след второто си бебе и аз не можех да прогоня тази мисъл от главата си. Това, че Емелин щеше да страда, че животът й щеше да бъде изложен на опасност — за мен бе немислимо. От друга страна, докторът не беше наш приятел и аз не го исках в къщата. Той бе видял Изабел и я бе отвел оттук. Това не биваше да се случи с Емелин. Той бе разделил Емелин и Аделин. Това не можеше да се случи на Емелин и мен. Освен това как можеше да дойде, без да възникнат усложнения? И въпреки че бе убеден (макар че не разбираше как е станало това), че момичето в мъглата бе счупило черупката на нямата парцалена кукла Аделин (онази Аделин, която някога бе прекарала няколко месеца в неговия дом) и бе излязло от нея, ако неочаквано осъзнаеше, че в Ейнджълфийлд Хаус живеят не две, а три момичета, той щеше да разбере истината. За една-единствена визита — докато траеше самото раждане, бих могла да заключа Аделин в старото детско крило и да го излъжем. Но след като се разчуеше, че в къщата има бебе, посещенията нямаше да имат край. Нямаше да бъде възможно тайната да бъде опазена.

Много добре осъзнавах деликатността на моето положение. Знаех, че принадлежа на тази къща; знаех, че тук ми е мястото. Нямах друг дом, освен Ейнджълфийлд, нямах друг живот, освен този, въпреки че не си правех илюзии за това, колко нищожни щяха да бъдат твърденията ми в очите на другите. Какви приятели имах? Никакви. Не можех да очаквам докторът да говори в моя полза и макар че господин Ломакс беше любезен с мен сега, след като узнаеше, че през цялото време съм се преструвала на Аделин, отношението му без съмнение щеше да се промени. Привързаността на Емелин към мен и моята към нея нямаше да струват нищо.

Самата Емелин, невежа и невъзмутима, остави дните на своето затворничество да минат безпроблемно. За мен времето премина в агонията на нерешителността. Как да я опазя? Как да опазя самата себе си? Всеки ден отхвърлях решение след решение. През първите месеци бях сигурна, че решението ще дойде само, когато му дойде времето. Нима не бях решила всички други проблеми въпреки всичко? Тогава този също щеше да се уреди. Но моментът наближаваше и проблемът ставаше все по-належащ, а аз не бях стигнала по-близо до решението му. Лутах се. В един миг грабвах палтото си, за да отида до къщата на доктора и да му призная всичко, в следващия ме връхлиташе противната мисъл, че ако го направя, ще се разкрия, а разкриването щеше да доведе единствено и само до изгонването ми. Утре, казвах си, като оставях палтото на закачалката. Ще измисля нещо утре.

И тогава стана прекалено късно.

Една нощ се събудих от вик. Емелин!

Но не беше Емелин, която се сърдеше и дишаше тежко; ръмжеше като някое животно и се потеше; очите й бяха изпъкнали и тя бе оголила зъбите си, но не викаше. Тя преглъщаше болката и я превръщаше в сила вътре в себе си. Викът, който ме събуди, и всички следващи викове, които продължиха да се носят из цялата къща чак до сутринта, не бяха нейни, а на Аделин. И тя не млъкна, докато не се роди бебето на Емелин — момченце.

Денят беше седми януари.

Емелин заспа, усмихваше се в съня си.

Аз изкъпах бебето. То отвори очи, изненадано от допира на топлата вода.

Слънцето изгря.

Времето бе настъпило и си бе отишло, а аз не бях взела никакво решение. Но ние все още бяхме тук, от другата страна на бедствието, и слава Богу, бяхме живи.

Моят живот можеше да продължи.

Мис Уинтър, изглежда, усети появата на Джудит, защото когато икономката надникна в стаята, ни намери да седим в мълчание. Тя носеше на табла какао за мен и предложи да ме смени, ако искам да поспя. Аз поклатих глава.

— Добре съм, благодаря.

Мис Уинтър също отказа, когато Джудит й напомни, че може да вземе повече от белите таблетки, ако се нуждае от тях. Джудит си отиде, а мис Уинтър отново затвори очите си.

— Как е вълкът? — попитах.

— Свит в ъгъла и спокоен — отговори ми тя. — Защо да не е? Сигурен е в победата си. Така че доволно може да изчака благоприятния за него момент. Знае, че няма да вдигам шум. Договорили сме се за условията.

— Какви условия?

— Той ще ме остави да довърша историята, а след това аз ще го оставя той да ме довърши.

И тя ми разказа историята за пожара, докато вълкът броеше думите й.

Преди бебето да се появи, не мислех много-много за него. Бях обмислила практическите трудности от това да криеш едно бебе в къщата и имах план за бъдещето. Ако успеехме за известно време да го запазим в тайна, смятах по-късно да разкрия появата му пред света. Въпреки че без съмнение за него щеше да се говори какво ли не, то можеше да бъде представено като сираче на някой далечен роднина на семейството, а ако хората се чудят кои точно са родителите му, те бяха свободни да мислят каквото си щат. Не можеха да направят нищо, с което да ни накарат да разкрием истината. Когато правех тези планове, си представях бебето като трудност, която трябва да бъде преодоляна. Не вземах пред вид факта, че то бе от моята плът и кръв. Не очаквах, че ще го обичам.