Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Той го заключи в бараката и отиде да доведе Мисус. Тя дойде. Пристъпи, надникна, отиде малко напред и като долови миризмата, отстъпи.

— Не, не, не знам чие е. Може би, ако го поизмием малко…?

— Да го потопим в голямата бъчва, какво ще кажеш?

— Наистина в голямата бъчва! Ще отида и ще напълня ведрото в кухнята.

Те свалиха вонящите парцали от детето.

— Те са само за огъня — рече Мисус и ги хвърли в задния двор.

Мръсотията се стичаше по кожата; детето бе покрито с кора от нея. Водата от първото ведро моментално почерня. За да я изпразнят и да я напълнят отново, двамата вдигнаха и извадиха детето от нея, а то стоеше, треперейки на босите си крачета. Голо и капещо, цялото нашарено от браздите сиво-кафява вода, която се стичаше по него, ребрата и костите му се брояха.

Те го огледаха. После се спогледаха, после отново огледаха детето.

— Джон, може да недовиждам, но я ми кажи, и ти ли виждаш онова, което виждам аз?

— Ъхъ.

— Момченце, а! Да, ама не. Оказва се госпожичка.

Те кипваха чайник подир чайник, търкаха кожата и косата със сапун, изстъргваха вкаменилата се мръсотия изпод ноктите. След като вече бе чиста като стерилни пинсети, извадиха тръна от петата й — момиченцето се сви и намръщи, но не заплака — после почистиха и превързаха раната. Внимателно намазаха горещо рициново масло в подутите гурелясали ръбове на очите. Сложиха цинкова паста върху ухапванията от бълхи и комари, вазелин върху изпохапалите, сцепени устнички. Сресаха заплетените кичури дълга сплъстена коса. Притиснаха студена кърпа към челцето и горящите й бузки. Накрая я завиха в чиста хавлия и я сложиха да седне върху кухненската маса, където Мисус започна да я храни със супа, като слагаше лъжицата в устата й, а Джон обели една ябълка.

Гълтайки супата, сграбчвайки парченцата ябълка, момиченцето не можеше да ги преглътне по-бързо. Мисус отряза парче хляб и го намаза с масло. Детето го изяде лакомо, като невидяло.

Те я наблюдаваха. Очите й, почистени от гурелите и мръсотията, бяха като тресчици смарагдово зелено. Косата, която съхнеше, придобиваше цвета на яркочервено злато. Бузите изпъкваха остри и високи върху гладното й лице.

— И ти ли мислиш онова, което мисля аз? — попита Джон.

— Ъхъ.

— Ще му кажеш ли?

— Не.

— Но е от ясно по-ясно, че е от това семейство!

— Аха.

Те помислиха миг-два.

— Какво ще кажеш да повикаме доктора?

Розовите петна върху бузките на детето вече не бяха така ярки. Мисус сложи ръка върху челото й. Все още беше горещо, но не толкова.

— Ще видим как ще изкара нощта. Ще повикаме доктора утре.

— Ако е необходимо.

— Ъхъ. Ако е необходимо.

— И така се уредиха нещата с мен — продължи мис Уинтър. — Останах.

— Какво беше името ви?

— Мисус се опита да ме кръсти Мари, но не ми подхождаше. Джон ме наричаше Шадоу, защото се залепих за него като сянка. Той ме научи да чета с помощта на каталозите за семена в бараката, но аз скоро открих библиотеката. Емелин не ме наричаше никак. За нея нямах нужда от име, защото винаги бях там. Човек се нуждае от имена само за да обозначи отсъстващите хора.

Мислих за всичко това известно време в мълчание. Детето дух. Призракът без майка. Без име. Детето, чието съществуване беше тайна. Беше невъзможно да не почувстваш състрадание. И все пак…

— А Аурелиус? Какво ще кажете за него? Вие сте знаели какво е да пораснеш без майка! Защо е бил изоставен? Костите, които намериха в Ейнджълфийлд… Знам, че Аделин е тази, която е убила Джон-да-диг, но какво се е случило с нея след това? Кажете ми какво стана в нощта на пожара.

Ние говорехме в тъмното и аз не можех да видя изражението върху лицето на мис Уинтър, но тя, изглежда, потръпна, когато погледна към леглото.

— Дръпни чаршафа върху лицето й, моля! Ще ти разкажа за бебето. Ще ти разкажа за пожара. Но може би първо ще трябва да повикаш Джудит? Тя все още не знае. Трябва да се обади на доктор Клифтън. Има неща, които трябва да бъдат свършени.

Когато Джудит дойде, първата й грижа бе за живите. Тя хвърли един поглед върху бледото лице на мис Уинтър и настоя да я сложи в леглото и да се погрижи преди всичко за лекарствата й. Заедно я закарахме в стаята й, бутайки количката; Джудит й помогна да облече нощницата си, а аз сипах топла вода в бутилката и я завих в леглото.

— Ще телефонирам на доктор Клифтън — рече Джудит. — Ще останете ли с мис Уинтър? — но само няколко минути по-късно тя се върна отново в спалнята и ме повика с ръка навън.