Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Вярно ли бе, че си е отишла? Абсолютно, безвъзвратно? Изглеждаше невъзможно да е така. Със сигурност ли беше ни напуснала напълно? Със сигурност имаше нещо от нея, останало, за да ни крепи. Нямаше ли някакво заклинание, талисман, магия, която да я върне обратно? Нямаше ли нещо, което бих могла да кажа и което би стигнало до нея?

Топлината на ръката й бе онова, което ме накара да повярвам, че тя може да ме чуе. Топлината на ръката й бе причината всички тези думи да се съберат в гърдите ми, надпреварвайки се една през друга да излязат в нетърпението си да стигнат до Емелин.

— Намери сестра ми, Емелин! Моля те, намери я. Кажи й, че я очаквам. Кажи й… — гърлото ми бе толкова свито, толкова тясно, че думите не можеха да минат и се блъскаха една в друга, като скачаха, надигаха се и ме задушаваха. — Кажи й, че ми липсва! Кажи й, че съм самотна! — думите се изстрелваха стремително, изскачаха нетърпеливо от устните ми. Прекосяваха пространството между нас, опитвайки се да догонят Емелин. — Кажи й, че не мога да чакам повече! Кажи й да дойде!

Думите летяха и се блъскаха като птици в стена от стъкло.

— О, бедното ми дете — почувствах докосване от ръката на мис Уинтър по рамото си и докато плачех над труповете на моите счупени думи, ръката й остана там — лека и нежна.

Накрая сълзите ми пресъхнаха. Останаха само няколко думи. Думи, които се щураха наоколо, загубили своите стари дружки.

— Тя е моята близначка — казах. — Била е ето тук. Вижте.

Издърпах пуловера, вкаран в полата ми, вдигнах го нагоре и открих част от тялото си на светлината. Моят белег. Моята половинка от месечина. Блед, сребърно розов белег, седефено прозрачен. Линията, която разделя.

— Това е мястото, където е била тя. Тук сме били съединени. И те са ни разделили. Но тя е умряла. Не можела да живее без мен.

Почувствах лекия трепет от пръстите на мис Уинтър по кожата си, сетне видях нежното съпричастие в очите й.

— Работата е там (това щяха да бъдат последните ми думи, най-последните, след тях никога повече нямаше да имам нужда да кажа нещо отново), че аз не мисля, че мога да живея без нея.

— Дете — мис Уинтър ме гледаше. Държеше ме привързана към състраданието в очите си.

Не мислех. Повърхността на съзнанието ми бе абсолютно спокойна. Но под повърхността имаше вълнение и разбъркване. Почувствах силното вълнение на подводно течение. Защото от години един разбит потънал кораб бе заседнал в дълбините, едно ръждясало старо корито, носещо своя товар от кости. Сега то се размърдваше. Бях го разбутала и то създаваше вълнение, което вдигаше облаци пясък от морското дъно, песъчинки, въртящи се диво в тъмната развълнувана вода.

През цялото време мис Уинтър ме държеше вързана със зеления си поглед.

Сетне бавно, много бавно пясъкът започна да спада и да се утаява на дъното и водата възвърна своята спокойна неподвижност. Бавно, много бавно. А костите се върнаха в ръждясалата прегръдка на кораба.

— Вие ме попитахте веднъж за моята история — казах.

— А ти ми каза, че нямаш такава.

— Сега знаете, че имам.

— Никога не съм се съмнявала — тя се усмихна с нещастна усмивка, пълна със съжаление. — Когато те поканих тук, мислех, че вече познавам твоята история. Бях прочела есето ти за братята Ландиер. Много хубаво есе, наистина. Ти знаеше толкова много за роднинските връзки. Вътрешно познание, помислих си. И колкото повече гледах есето ти, толкова повече мислех, че имаш близначка. Така че се спрях на теб да станеш моя биограф. Защото, ако след толкова много години разказване на приказки се изкушах да те излъжа, ти щеше да ме хванеш.

— Аз наистина ви хванах.

Тя кимна спокойна, тиха, тъжна.

— Време беше. Какво знаеш?

— Онова, което вие ми казахте. Само второстепенната сюжетна линия, както я нарекохте. Разказахте ми историята на Изабел и нейните близначки, а аз не обърнах внимание. Вторичната линия беше Чарли с неговата ярост и изнасилвания. Вие ме насочихте по посока на „Джейн Еър“. Книгата за външния човек в семейството. Братовчедката сираче. Без майка. Не знам коя е била вашата майка. И как сте дошла в Ейнджълфийлд без нея.

Тя тъжно поклати глава.

— Всеки, който би могъл да знае отговора на тези въпроси, е мъртъв, Маргарет.

— Вие не помните ли?

— Аз съм човек. Като всички хора не помня раждането си. Докато се събудим, вече сме малки деца и нашата поява на бял свят е нещо, което се е случило преди цяла вечност, в самото начало на времето. Живеем както последните посетители, влезли в театъра: трябва да хванем каквото можем от пиесата, разграничавайки началото от следващите действия. Колко пъти съм се връщала назад до границата на паметта си и съм се взирала в тъмнината отвъд? Но не е само паметта, която покрива границата. Там са всички видове измислици, които населяват този свят, това царство. Нощните кошмари на едно малко дете. Приказките, приспособени от един мозък, жаден за истории. Фантазиите на едно изобретателно малко момиченце с развинтено въображение, нетърпеливо и жадно да обясни на себе си необяснимото. Каквато и история да откриех на границата на забравеното пред себе си, се преструвах, че е истината.