Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

Най-накрая, след всички разказани приказки и разплитане на нишката, след задимени завеси, вълшебни огледала и двойни измами, аз знаех.

Знаех какво бе видяла Хестър в деня, когато си бе помислила, че вижда дух.

Знаех самоличността на момчето в градината.

Знаех кой е атакувал госпожа Модели с цигулката.

Знаех кой е убил Джон-да-диг.

Знаех кого търсеше Емелин в земята.

Парченцата попаднаха на местата си. Емелин, която говори на себе си зад затворената врата, докато сестра й е била в къщата на доктора. „Джейн Еър“ — книгата, която изчезва и се появява в историята като сребърна нишка в гоблен. Разбрах мистерията около изчезването на бележките на Хестър за отбелязване на страниците, появата на „Завъртането на винта“ 29 29 Сборник разкази от Хенри Джеймс. — Б.пр. и открадването на дневника. Проумях защо Джон-да-диг бе решил да учи момичето, което някога бе разрушило неговата градина, как да се грижи за нея.

Установих кое е момичето в мъглата, разбрах как и защо е излязло от нея. Разбрах как дете като Аделин може да се разтопи и да остави на свое място мис Уинтър.

— Ще ви разкажа една история за близнаци — съобщи ми мис Уинтър в онази първа вечер в библиотеката, когато бях на крачка да си отида. Думи, които с неочакваното си ехо предизвикаха моята собствена история и ме привлякоха неудържимо към нейната.

Имало едно време две малки момиченца… Само че сега вече знаех.

Тя ме бе насочила в правилната посока още през онази първа вечер, само да бях знаела как да я слушам.

— Вярвате ли в духове, госпожице Лий? — беше ме попитала мис Уинтър. — Ще ви разкажа приказка за един дух.

А аз й бях отговорила:

— От време на време. Понякога.

И тя наистина ми бе разказала приказка за дух. Имало едно време две малки момиченца… Само че приказката не започваше така, а другояче: Имало едно време три малки момиченца.

Имало едно време една къща и тя била обитавана от дух.

Духът бил, както обикновено са всички духове, през повечето време невидим, макар и не съвсем. Имало затваряне на врати, които са били оставени отворени, и отваряне на затворените. Имало неуловимо движение в някое огледало, което те кара да погледнеш. Леко помръдване на завеса, когато нямало отворен прозорец. Малкият дух бил там, когато някоя книга мистериозно се движела от една стая в друга, а също и при тайнственото преместване на бележката от страница на страница. Неговата ръка била тази, която преместила дневника от едно място и го скрила на друго, и неговата ръка го върнала обратно. Ако завивайки по коридора, те споходи странното усещане, че току-що си пропуснал да видиш петата на една обувка да изчезва в далечния край, значи малкият дух е бил наблизо. И когато, учуден от чувството, че някой те наблюдава в тила, вдигнеш глава и откриеш, че стаята е празна, то можеш да бъдеш сигурен, че малкият дух се е скрил в празното пространство наоколо.

Неговото присъствие можело да бъде отгатнато по много начини от онези, които имали очи да ги видят. И все пак духът оставал невидим.

Той се движел леко. На пръсти, с боси крака, той не издавал никакъв звук: и все пак разпознавал стъпките на всеки обитател на къщата, знаел скърцането на всяка дъска и скрибуцането на всяка врата. Всеки тъмен ъгъл на къщата му бил познат, всяко кътче и всяка пукнатина. Духът познавал дупките зад шкафовете и между лавиците, знаел задните страни на диваните и скришните места под столовете. Къщата според него представлявала сто и едно скришни места и той знаел как да се движи между тях, без да бъде забелязан.

Изабел и Чарли никога не видели духа. Те живеели по техния си начин, без логика, отвъд границите на разума, и не били от хората, които биха се объркали или стреснали от необяснимото. Загубването, разбиването и преместването на разни предмети за тях било част от природата, от вселената. Една сянка, която падала върху килима, там, където не би трябвало да я има, не ги карала да спрат и да се огледат; подобни мистерии им изглеждали естествено продължение на сенките в техните глави и мозъци. Малкият дух бил просто движение в тяхното периферно зрение, непознат пъзел на дъното на мозъка им, постоянна сянка, прикрепена към живота им, без самите те да знаят. Духът като мишле събирал остатъците от тяхната храна, топлел се на въглените от техните огнища, след като те си лягали, изчезвал в нишите на разбитата къща в мига, в който някой се появял.

Духът бил тайната на къщата.

И като всички тайни той си имал пазители.