Даян Сетърфийлд - Тринайсетата приказка

По една случайност заговори за духове точно в деня, в който книгата, която четях и бях преполовила, изчезна и бе заменена с един разказ на Хенри Джеймс. Не подозирах госпожа Дюн за подмяната. Тя едва можеше да чете и не бе склонна към подобни шегички. Очевидно бе, че е някое от момичетата. Онова, което прави тази подмяна странна, е съвпадението, което всъщност едва ли е било замислено предварително. Защото разказът бе една твърде глупава история за някаква гувернантка и две деца, преследвани от духове. Страхувам се, че в този разказ господин Джеймс показва степента на своето невежество. Той знае много малко за децата и не знае нищо за гувернантките.

Направих го. Експериментът започна.

Разделянето беше болезнено и ако не знаех какво добро щеше да донесе той, щях да си помисля, че съм повече от жестока да ги измъчвам по този начин. Риданията на Емелин направо разбиваха сърцето ми. А какво ставаше с Аделин? Защото тя щеше да бъде най-засегната от промяната в нейния независим живот. Ще науча утре, когато проведем първата си среща.

Няма време за нищо друго, освен за изследвания, но аз успявам да отделя малко и за още едно полезно нещо. Днес разговарях с учителката пред пощата. Казах й, че съм говорила с Джон за мързеливеца, който бяга от училище, и че тя трябва да дойде при мен, ако момчето отново отсъства без причина. Тя ми отговори, че е свикнала да преподава на половин клас по време на жътва и когато децата отиват да копаят картофи на полето с родителите си. Но сега не бе време за това и детето плевеше. Учителката ме попита кое е било детето и аз се почувствах глупаво, че не мога да й отговоря. Шапката му пречеше да го разпозная. Бих могла да попитам Джон, но се съмнявам, че щеше да ми даде повече информация от последния път.

Напоследък не водя редовно дневника си. Откривам, че след като опиша до късно през нощта бележките, които водя всеки ден за прогреса на Емелин, често съм толкова изморена, че не ми стигат силите да запиша и своите собствени действия. А искам да го правя, искам да съхраня тези дни и седмици, защото с доктора се занимаваме с много важно изследване и след години, когато ще съм далеч оттук, може да поискам да погледна и да си спомня. Вероятно усилията ми с доктора ще отворят някоя врата за мен за бъдеща работа от този род, защото откривам, че научната и интелектуална работа са по-завладяващи от всичко друго, което съм правила. Тази сутрин например доктор Модели и аз проведохме най-стимулиращия разговор върху използване на местоимения от Емелин. Тя вече показва по-голяма склонност да говори с мен и способността й за комуникация се подобрява с всеки изминал ден. Все пак има един аспект от говора й, който не подлежи на развитие, и това е употребата на първо лице множествено число. „Ходихме в гората“ казва тя, а аз винаги я поправям: „Аз ходих в гората“. Като малко папагалче Емелин повтаря след мен „Аз“, но след няколко изречения казва „Видяхме котенце в градината“ или нещо подобно.

Двамата с доктора бяхме силно заинтригувани от тази особеност. Дали това е просто един дълбоко вкоренен навик, пренесен от нейния близнашки език в английския, навик, който ще изчезне от само себе си с времето или близначката й е така дълбоко свързана с нея, че дори в изразяването си тя се съпротивлява на идеята да бъде разделена от сестра си? Казах на доктора за въображаемите приятели, които много деца си измислят, и ние заедно обсъдихме изводите от това. Възможно ли бе зависимостта на детето от близначката й да е толкова голяма, че разделянето да причини умствено объркване, което да е толкова сериозно, че повреденият мозък да си осигурява утеха чрез създаването на въображаем близнак, на една измислена компания? Не стигнахме до никакво задоволително заключение, но се разделихме с взаимното убеждение, че в бъдещите си изследвания трябва да се занимаем и с друга област: лингвистиката.

Покрай грижите ми за Емелин, за изследването, основното поддържане на къщата, което трябва да правя, открих, че спя твърде малко, и въпреки запасите ми от енергия, които поддържам чрез здравословна диета и упражнения, мога ясно да видя симптомите вследствие нарушението на съня ми. Дразня се, защото слагам някъде разни неща и забравям къде съм ги оставила. А когато вземам книгата си вечер, установявам, че предишната вечер сигурно съм отгръщала страниците, без да чета, защото нямам никакъв спомен за прочетеното. Тези малки, досадни неприятности и постоянната ми умора са цената, която плащам за лукса да работя рамо до рамо с доктора по нашия проект.